Вероятно същото важеше и за хората, но тъй като в техния свят имаше по-малко видима магия, беше далеч по-трудно да ги убедиш в съществуването на вечното спасение.
Мери направи хартиената кърпа на топка и отстъпи назад.
— Бих искала да се върнем в „Убежището“. Съгласна ли си? Няма какво повече да правим тук, а скоро ще съмне.
Това последното бе по-скоро навик, помисли си тя. Като претранс, Бити можеше да понесе и най-силните лъчи на слънцето. Истината бе, че просто искаше да я отведе от всичката тази смърт тук.
— Съгласна ли си? — попита отново.
— Не искам да я оставя.
При всички други обстоятелства, Мери би приклекнала пред нея и внимателно и нежно би й обяснила какво й предстои оттук нататък. Ужасяващата истина бе, че тя вече нямаше майка, която да остави, и да отведе детето от това клинично обкръжение, където лекуваха пациенти, някои от тях в изключително тежко състояние, бе напълно уместно.
Аз я убих.
Вместо това Мери каза:
— Добре, ще останем колкото поискаш.
Бити кимна и се приближи до вратата към коридора, а после спря. Износената й рокличка изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се свлече от слабичкото й телце, черното палто, което й беше твърде голямо, а материята му беше станала на бучки, приличаше на одеяло, което беше увила около себе си, а кестенявата й коса бе щръкнала като перушина от статичното електричество в него.
— Иска ми се…
— Какво? — прошепна Мери.
— Иска ми се да се върна назад. Към мига, когато се събудих тази вечер.
— И на мен ми се иска да можеше.
Бити погледна през рамо.
— Защо не можем да се върнем назад? Толкова е странно. Искам да кажа, спомням си всичко за нея. Сякаш… сякаш спомените ми са стая, в която би трябвало да мога да вляза. Или нещо такова.
Мери се намръщи, мислейки си, че това бе прекалено зрял коментар, за да излезе от устата на някой на нейната възраст.
Но преди да успее да каже каквото и да било, момиченцето излезе. Очевидно не се нуждаеше от отговор и така навярно беше по-добре. Какво, по дяволите, би могъл да отговориш на нещо такова?
Мери я последва в коридора. Искаше й се да сложи ръка върху слабичкото рамо, но не го направи. Момиченцето бе толкова затворено в себе си, като книга насред библиотеката или кукла в редица от колекционерска поредица, и беше трудно да намериш оправдание за нарушаването на тези граници.
Особено когато, като терапевт, и бездруго се чувстваш доста несигурен в професионално отношение.
— Къде отиваме? — попита Бити, докато две медицински сестри притичаха покрай тях.
Мери се огледа наоколо. Все още бяха в интензивната част на клиниката, но се намираха на известно разстояние от мястото, където беше починала майката на Бити.
— Бихме могли да помолим за стая, в която да поседнем.
Момиченцето спря.
— Не можем да я видим отново, нали?
— Не.
— Тогава вероятно ще е най-добре да се приберем.
— Каквото поискаш.
Пет минути по-късно вече бяха във волвото, на път към „Убежището“. Както на идване, Мери често поглеждаше към Бити в огледалото за обратно виждане. В тишината, през главата й отново се заредиха извинения: задето беше дала лош съвет, задето бе поставила момиченцето в положение да страда още повече. Но това бе егоистично упражнение, опит да получи опрощение, който бе напълно несправедлив към пациента, особено някой толкова млад.
Този кошмар бе нещо, с което Мери трябваше да открие начин да се справи сама.
Звукът на мигача отекна силно в притихналата кола, докато Мери се качваше на магистралата. Движеше се в рамките на позволената скорост и беше задмината от два джипа, носещи се със сто и трийсет километра в час в зона, където бяха разрешени едва сто. От време на време покрай тях прелитаха светлините на различни знаци, а и бездруго рехавият трафик оредяваше все повече, колкото по-далеч отиваха.
Когато се приберяха, реши Мери, щеше да се опита да накара момиченцето да хапне нещо. Бити не беше присъствала на Първото хранене и със сигурност умираше от глад. А после може би някой филм до зазоряване, в някоя по-тихичка стая. Травмата беше прекалено прясна и то не само от загубата на майка й. Случилото се в клиниката на Хавърс не може да не й бе напомнило за онова, което бе довело до него — домашното насилие, спасителната акция, в която Рейдж, Ви и Бъч бяха убили бащата, за да спасят Бити и майка й. Откритието, че майката е бременна, загубата на бебето, последвалите месеци, в които Аналай така и не бе успяла да се възстанови.