— Ще се справиш — увери го Ласитър, докато двамата се потупваха по гърба. — Но не забравяй. Трябва да имаш вяра.
Преди нещата да са станали съвсем сълзливи, Рейдж се отдръпна и отново се отправи към вратата. Прекоси вестибюла, пое голяма глътка студен въздух и се понесе през нощта в облак от молекули.
Когато стигна до човешкото заведение, прие очертанията си в дъното на паркинга и, да, отново си провери косата и ризата, преди да заобиколи сградата и да отвори вратата на кафенето.
При миризмата на кафе, която го посрещна, за миг бе обзет от колебание — наистина ли нямаше да си поръча нищо? Какво щеше да прави с ръцете си, докато седеше там?
Съжалявайки, че не пуши или че не си беше донесъл плетка, той обходи с поглед човешките мъже и жени наоколо, мнозина от които вдигнаха очи към него и забравиха да ги откъснат… а после срещна погледа на единствения друг вампир в заведението… не, чакай, в тълпата имаше един претранс, когото не познаваше.
Естествено, знаеше коя е Рим. Беше я виждал на цял куп снимки от работата на Мери.
Отново си пое голяма глътка въздух — не беше подобното на катарзис преживяване на стъпалата пред имението, но и тук имаше кислород. Нали?
Господи, от миризмата на кафе се задушаваше. Или пък беше заради адреналина?
Мъчейки се да прецени на какво се дължи хаоса в тялото му, Рейдж се отправи към една от масите в дъното.
Когато спря пред Рим, му се прииска да припадне. Вместо това отърка длан в панталона си възможно най-дискретно, и й протегна ръка.
— Здравей, аз съм Рейдж.
Тя го погледна леко ококорена, но това си беше в реда на нещата и не, не беше арогантен. Обикновено всички се сепваха, когато го видеха за първи път, а после се вторачваха в него, сякаш се опитваха да решат дали е истински.
— Извинявам се — заекна тя. — Аз, ъ, съм Рим.
Ръкуваха се и Рейдж кимна към свободния стол.
— Може ли да седна?
— Но, разбира се. Извинявам се. О, чакай, това вече го казах. Да му се не види.
Трябваше да й признае, че не го зяпна похотливо, нито се опита да го сваля. А това, че и тя беше нервна, го накара да се почувства по-добре.
— Ще си поръчаш ли нещо? — попита тя.
— Не, благодаря. Искаш ли още едно… какво всъщност е това?
— Лате. И не, благодаря ти, то ми стига. — Последва кратка пауза, а после Рим отвори малък бележник. — Ами… аз, ъ… виж, ще бъда откровена. Никога досега не съм се намирала в присъствието на брат.
Рейдж се усмихна, като внимаваше да не покаже вампирските си зъби, тъй като се намираха в смесена компания.
— Аз съм като всички останали.
— Ни най-малко — промърмори тя под носа си. — Ами, ъ, имам някои въпроси. Ако си съгласен? Знам, че Мери го е обсъдила с теб.
Рейдж скръсти ръце на гърдите си и се облегна на масата.
— Да, обсъдихме го. И слушай, ако може просто…
Той погледна към дървото под лактите си и се опита да прецени какво искаше всъщност да каже. Докато всички наоколо приказваха, вратата се отваряше и затваряше, а машините за кафе бучаха, започна да се притеснява, че твърде дълго мълчи.
— Всичко се свежда до това — заяви, вдигайки поглед към социалната работничка, — че съм готов да дам живота си за това момиченце. Готов съм да се грижа тя винаги да има храна и дрехи, да я науча да шофира. Готов съм да я прегърна с всички сили, когато за първи път разбият сърцето й, и да я дам на бъдещия й хелрен, когато открие онзи, когото иска. Искам да й помогна да получи добро образование и да последва мечтите си; искам да бъда до нея, когато се препъне. Наясно съм, че няма да бъде само цветя и рози, че ще има конфликти и може би дори гняв… но нищо от това няма да промени отдадеността ми. Разбрах, че моята Мери е онази, с която ми е писано да бъда, още в мига, в който я срещнах. Със същата яснота разбрах, че Бити е моето дете, когато я видях за първи път онази нощ. Ако ми дадеш възможността да бъда неин баща.
Облегна се назад и разпери ръце.
— А сега можеш да ме попиташ всичко.
Рим се усмихна лекичко. А после — широко.
— Е, да започнем от началото, става ли?
Рейдж й се усмихна в отговор. Така става, когато съвсем ясно почувстваш, че си улучил в десетката.
— Да го направим — заяви, обзет от огромно облекчение.
66.
Джо Ърли не бе в състояние да престане да го зяпа.
Не че беше единствената в заведението, чието лате изстиваше, забравено, докато се опитваше да не поглежда към онзи мъж. Беше дошъл сам, поглъщайки повечето, ако не и всичкия кислород в помещението, след което бе отишъл в дъното на кафенето и бе седнал на масата на една симпатична, макар и съвсем обикновена жена.