Би трябвало да бъде с някоя от типа „Мис Америка“. Той беше огромен, невероятно висок и невероятно едър, като професионален футболист. Косата му беше руса, естествено руса — не се виждаха корени с различен цвят, нямаше професионално направени кичури, тя си беше просто гъста, здрава и… руса.
Ала най-невероятното в него бяха очите му. Дори от другия край на претъпканото кафене, те грееха с наситеносин цвят, какъвто можеш да видиш в океана на Бахамите, толкова сияен, толкова бистър, толкова наситено син, че не можеше да не се зачудиш дали не бяха контактни лещи, защото как, по дяволите, би могъл да съществува подобен цвят в природата?
А между другото, дрехите също си ги биваше. И още как. Беше облечен изцяло в черно — копринена риза, прекрасно ушит панталон, който му пасваше съвършено, и връхна дреха с ревери като на сако, но падаща свободно като палто.
Обувките също бяха великолепни.
Сякаш в кафенето се беше появила филмова звезда и за миг Джо се зачуди дали не го бе виждала на големия екран…
Мобилният й телефон се обади и тя беше благодарна за това отвличане на вниманието. Ако продължеше в същия дух още малко, като нищо щеше да вижда това красиво лице всеки път, щом затвореше очи. Не че би било чак такава трагедия.
Когато видя кой звъни, направи физиономия, но все пак вдигна.
— Здрасти, Дъги. Не. Не, не можеш. Какво… не! Виж, вече ти казах, че напускам работа и известно време няма да мога да ти заемам пари… Ами помоли един от тях. Не. Не. Окей… добре, но само бисквитите със смокини. Ако се върна и открия, че си ми изял шоколадовите курабии, мисли му. И кога най-сетне ще си намериш работа, за бога?
Затвори и в същия миг се разнесе сух глас:
— Напълно съм съгласен за курабиите.
Джо подскочи и сложи ръка на сърцето си.
— По дяволите, Бил, изкара ми акъла.
— Какви са тези приказки, че ще напускаш Браянт? — попита той, докато се настаняваше с латето си и развиваше шала от врата си.
— Нищо важно. — Е, ако се изключеше това, че шефът й беше манипулатор и че тя бе допуснала да стане негова пионка. — Наистина.
О, и между другото, Браянт смята, че спя с теб, добави тя наум.
— Слушай. — Бил се наведе и побутна очилата си нагоре. — Преди всичко, съжалявам, че закъснях. И после… няма как да не те попитам. С родители като твоите, просто не мога да повярвам искам да кажа, това с парите…
Джо отвори уста, за да смени темата, но после си каза — майната му.
— След като си тръгнах и обърнах гръб на тях и на целия им… начин на живот… те ми спряха издръжката.
— Трябва да е било трудно… Да напуснеш семейството си, имам предвид. Е, това, както и парите.
Джо разклати капучиното в чашата си.
— Никога не сме си пасвали наистина. Татко… искам да кажа, баща ми, както той настояваше да го наричам, уредил осиновяването, защото майка ми преживявала фаза, в която искала дете. Предполагам си е мислела, че бебетата са като чантите или нещо такова. След като ме взели, бях отгледана от бавачки, някои от които бяха добри, други — лоши. А после ме изпратиха в пансион и в колеж… и докато завърша, вече ми беше писнало да се преструвам, че съм тази, която те искаха да бъда. Далеч от онази огромна къща можех да бъда себе си. В тяхно присъствие бях бегло копие на самата себе си, така, както и те бяха грижливо съградени свои версии. — Тя махна с ръка във въздуха. — Обичайната досадна история „Бедното малко богато момиче“.
— Освен когато лично я преживяваш.
— Както и да е, казах им, че няма да се върна и те казаха „добре“, и това беше всичко. Ежемесечните чекове се изпариха и честно казано, това е окей. Умна съм, не ме е страх да работя здравата и имам образование. Ще се справя и сама, като толкова много други хора преди мен.
Бил си свали палтото.
— Може ли да ти задам още един личен въпрос?
— Абсолютно. — Джо отпи глътка от капучиното и направи физиономия; доста беше поизстинало, докато тя бе зяпала онзи русокос мъж. — Всичко.
— Каза, че си била осиновена. Някога минавало ли ти е през ум да потърсиш биологичните си родители?
Джо поклати глава.
— Архивите за подобни неща са повече от поверителни… или поне така ми казаха. Предполагам, че баща ми е платил за това. Пък и ми се струва логично — доколкото знам, в началото майка ми се опитвала да ме представи за свое собствено дете, твърдейки, че е крила бременността си под широки дрехи, а след това прекарала последния месец в Неапол или някъде там. Ала когато косата ми започнала да почервенява, лъжата ставала все по-трудна за поддържане… особено при положение че тя не искаше хората да си помислят, че е изневерила на баща ми.