— Значи не знаеш нищо за истинските ти родители?
— Не и то е окей. Така де, скъпото ми образование е напълно изплатено. Ако това е най-лошото, което тези двамата ми причинят до края на дните ми, аз печеля.
— Ами… — Бил се прокашля. — Не е най-плавният преход, но… би ли искала да се кандидатираш за работа във вестника? Знам, че има едно-две свободни места и бих могъл да те препоръчам. Вече доказа, че страшно те бива в разследванията.
За миг Джо просто си седеше там и примигваше. А после се отърси.
— Наистина ли? Господи… да. Искам да кажа, благодаря ти. Ще ти пусна CV-то си.
— Считай го за направено. Знам, че в момента си търсят редактор за онлайн изданието. Заплатата трябва да е горе-долу колкото изкарваш като рецепционистка, но поне имаш възможност за развитие.
И определено звучи по-добре от това да се притеснявам за любовния живот на Браянт и прането му, помисли си.
— Благодаря ти. Наистина. — Тя му показа салфетката, върху която беше написала нещо. — И в тази връзка — направих списък на местата, които посетих. Остават ми още две-три. Иска ми се да проверя онзи затворен ресторант, където Хулио Мартинес твърди, че е бил нападнат от вампир. Както и една задна уличка, където… виждал ли си записа от стрелбата в онази уличка? Където един тип на покрива убива някого, докато един друг тип се хвърля сред дъжд от куршуми? Не се виждат вампирски зъби, но е качено в Ютюб от същия онзи, който качи цял куп клипове от клането във фермата.
Бил извади телефона си, готов за сериозно ровене в интернет.
— Не, още не съм го видял.
— Нека ти го извадя.
Никога не казвай това отново.
Асейл чакаше в покрайнините на имението на хелрена на Нааша, следейки движенията на персонала и господарката му през прозорците на първия и втория етаж. Един от плюсовете на ексхибиционистичната природа на Нааша бе това, че дръпнатите завеси бяха същинска анатема за нея, така че всички етапи от приготвянето на тоалета й бяха изложени на показ.
В момента тя беше в банята, седнала в стол за гримиране пред прозорец с изглед на запад. Прислужницата навиваше косата й на ролки, докато нейното внимание бе погълнато от нещо в скута й. Вероятно четеше имейл върху айпад. Или телефон.
Асейл извади собствения си телефон, изпрати й съобщение… и видя как тя вдигна глава и посочи нещо. Прислужницата остави ролката, която се канеше да използва, и изчезна, само за да се върне след секунда и да сложи нещо в ръката на господарката си.
Миг по-късно телефонът му звънна. Той прочете есемеса й и погледна братовчедите си.
— Знаете какво да правите.
— Да — потвърди Ерик. — Братът тук ли е?
— Зад теб.
И тримата се обърнаха, за да открият Зейдист точно там, където беше казал, че ще бъде, точно тогава, когато бе казал, че ще се появи. Също като тях, и той носеше голяма раница и цял куп оръжия.
— Е, ще го направим ли? — промълви Асейл.
При неговото кимване братовчедите му се дематериалиризаха в задната част на имението, там, където се беше погрижил да отвори място, през което да проникнат вътре.
Самият той остави раницата си под дървото, зад което се криеше, и пристъпи напред, изпъвайки сакото и подръпвайки ръкавелите си. Когато излезе на алеята, отвеждаща до входната врата, обувките му зачаткаха, ала Зейдист не издаваше нито звук, докато го следваше през тревата, извън обсега на светлината, хвърляна от ниските фенери край пътеката.
Когато стигна до вратата, Асейл натисна бравата, ала този път не извади такъв късмет — беше заключено.
Натисна звънеца и се усмихна широко, когато икономът отвори.
— Добър вечер. Боя се, че подраних поне с двайсет минути. Не искам да притеснявам господарката ти обаче. Навярно бих могъл да изчакам в гостната?
Докато догенът се покланяше, Асейл се огледа, за да се увери, че в преддверието няма никой друг, и извади пистолета си.
Така че когато икономът се изправи, дулото бе насочено право в челото му.
— Да не си помръднал — прошепна Асейл. — И нито звук, освен за да отговориш на въпросите ми. Искаш ли да живееш? — Кимване. — От колко души се състои прислугата в къщата?
— С-с-с-седем.
— Троу тук ли е? — Кимване. — Къде е?
— Х-х-храни се в спалнята си на горния етаж.
Зейдист пристъпи в къщата и при вида на белязаното му лице и черните очи догенът едва не припадна.
— Не се тревожи за него — тихо каза Асейл. — Съсредоточи се върху мен.
— С-с-с-съжалявам.
— Чуй ме и ме слушай добре. Разполагаш със седем минути, за да изведеш прислугата от къщата. По една минута за всекиго. Не губи нито миг. Не им обяснявай защо трябва да излязат. Кажи им да се съберат в края на алеята. Недей да предупреждаваш господарката си. Ако й съобщиш за присъствието ми, ще реша, че ти също си имал пръст в пленничеството на кръвния роб, когото спасих предишната нощ, и ще те убия на място. Ясен ли съм? — Кимване. — Повтори това, което ти казах току-що.