— Излез през входната врата. Тичай, докато не видиш останалите в края на алеята. Не се връщай в къщата по никаква причина. Ясен ли съм?
Камериерката кимна и след един разтреперан реверанс изхвърча от стаята.
Асейл се приближи с тиха стъпка и зачака търпеливо, докато Нааша приказваше, прокарвайки лениво пръст по екрана на айпада си. Извисявайки се зад нея, той беше Мрачен жетвар, който я беше оправял… и бе на път да го направи отново.
Когато най-сетне затвори, тя промълви:
— Къде си? Къде си, по дяволите…
Асейл я улови за косата и дръпна рязко главата й назад. Телефонът се изплъзна от пръстите й, а таблетът падна на земята, докато тя се съпротивляваше, този път — наистина… поне докато Асейл не напъха дулото на пистолета в устата й и се дръпна настрани.
Ужасени очи срещнаха неговите.
— Това е за Маркъс — изръмжа той.
— Е, как се справихме? — попита Мери в мига, в който Рим прекрачи прага на кабинета й в „Убежището“.
— Хелренът ти е голяма работа… и се справи прекрасно. — Рим се настани с усмивка, подръпвайки палтото си. — Наистина. Има огромно сърце.
— Най-голямото на света. — За миг се възцари пауза, а после Мери се приведе напред, над документите върху бюрото си. — Можеш да го кажеш… няма да го приема погрешно. Нали живея с него.
— Не знам за какво… — Рим разпери ръце. — Е, добре де. Искам да кажа, той е просто абсурдно красив. Никога не съм виждала нещо подобно.
Мери се разсмя.
— Знам, знам. А добрата новина е, че него не го е грижа особено. Естествено, дава си сметка за това, но ако го вземаше на сериозно, така щеше да се надуе, че нямаше да се побира в къщата.
Рим кимна.
— Напълно си права. Е, готова ли си?
— Винаги. — Мери се изправи и отиде да затвори вратата. — Всичко, което искаш да знаеш.
— Извинявай. Аз трябваше да затворя.
Мери махна с ръка.
— Не се притеснявай.
Докато се връщаше зад бюрото, трябваше да признае, поне пред себе си, че е нервна.
Рим сложи палтото си настрани. И се взря в урната до лампата.
— Това да не е…
— Да. — Мери си пое дълбоко дъх. — Това е Аналай. В началото Бити твърдеше, че иска да запази праха й, докато чичо й пристигне, но сега…
— И като стана дума за чичото, успя ли да научиш нещо за него? Каквото и да е?
— Нищичко. Рейдж дори помоли един от братята си да се опита да го издири. Не открихме абсолютно нищо.
Рим сви рамене.
— Проблемът, за мен, е колко дълго трае периодът за известяване. С Мариса сме съгласни, че това трябва да започне като настойничество, та Бити да се приспособи, а роднините й, ако такива съществуват, да имат възможност да се свържат с нея. Ала това не може да продължи до безкрай. Един месец? Шест месеца? Година? И как ще направим известяването? Какво е справедливо?
Сърцето на Мери подскочи в гърдите й, направи салто и се приземи лошо в корема й, мятайки се наоколо. Господи, цяла година. В която да не знае със сигурност. В която всяка нощ да се чуди дали ще я изгубят.
Дори един месец й се струваше мъчение.
— Както сметнеш, че ще бъде най-добре — каза тя, опитвайки се да скрие потръпването си. — Трябва да те предупредя обаче, че не съм най-добрият човек, до когото да се допиташ за това. Колкото и да се опитвам да бъда обективна, истината е, че… Искам я за нас.
— Старите закони не са особено полезни в това отношение, но пък проверих как постъпват човеците. Когато става дума за отнемане на родителски права, изискванията са наистина високи. Ала за останалите роднини? Зависи и от местните закони и законите на щата. Така че ще оставя кралят да реши — това е точно въпросът, по който имаме нужда да се произнесе. Пък и заради положението на Рейдж, така или иначе ще трябва да получите разрешението му.
— Струва ми се справедливо. И наистина искам да го направим както трябва. Прекалено е важно, за да го претупаме.
— Радвам се, че си съгласна… и не се учудвам. — Рим се облегна назад. — Е, разкажи ми за отношенията си с Бити. Виждала съм това-онова, но ми се иска да чуя повече от теб не толкова от професионална, а от лична гледна точка.
Мери взе една химикалка и започна да я провира между пръстите си, както правеше, когато беше в колежа.
— Познавам я, откакто дойде в къщата. През цялото време аз отговарях за нейния случай, както знаеш, и честно казано, тя бе толкова сдържана и затворена в себе си, че се боях, че никога няма да стига до нея. Давам си сметка, че въпросът с осиновяването изникна едва наскоро, след смъртта на майка й, ала истината е, че през последните две години Бити е неотменно в мислите и сърцето ми. Просто отказвах да се замисля по-сериозно за това. Аз… както знаеш, аз не мога да имам деца, и когато това е твоята действителност, не искаш дори да докосваш тази затворена врата. Защото от другата страна има единствено пламъци, които ще изгорят дома ти до основи.