— Готова ли си да пуснеш момиченцето да си отиде, ако се появи роднина? В състояние ли си да го направиш?
Този път Мери не бе в състояние да прикрие изражението си. В крайна сметка, когато някой доближи босия ти крак до устата на алигатор, няма как да не потръпнеш.
— Както е най-добре за Бити. — Тя поклати глава. — И наистина го мисля. Ако се наложи да я оставим да си върви, ще го направим.
— Е, истината е, че аз също се опитах да издиря онзи неин чичо. Опитах се да издиря който и да било, свързан с нея. Никой не отговаря на информацията. Изгубихме толкова много от нас по време на нападенията, че е възможно да е загинал, заедно с останалите й близки. Или да е умрял по някакъв друг начин.
— Може ли просто да кажа… Наистина не си падам по смъртта.
За миг Мери си спомни как танцува с Рейдж в спортната зала.
Нуждаеха се да бъдат наистина близо един до друг, след като бяха взели онова решение, след като онази бъдеща раздяла, за която дотогава не трябваше да се тревожат, изведнъж бе хвърлила сянката си над тях, така, както над всички останали двойки.
— Нито пък аз — отвърна Рим, а после се прокашля. — И като стана дума, може ли да поговорим за твоята ситуация?
— Имаш предвид със Скрайб Върджин?
— Да, ако обичаш. — Възцари се неловка пауза. — Не разбирам напълно това квази безсмъртие, както предполагам бихме могли да го наречем… Не че не е възможно. Със Скрайб Върджин всичко би могло да се случи. А после трябва да ти задам някои въпроси за звяра. Признавам си, че това е единственото ми истинско притеснение.
Мери се изкиска.
— Звярът е просто голямо, лилаво плюшено мече. Кълна ти се, той не е в състояние да нарани и муха, не и ако е женска, и със сигурност не и мен. Но да не се отклонявам. Историята ми започна преди няколко години, когато ми откриха…
67.
Грешката му беше, че стреля без заглушител.
Когато излезе от покоите на Нааша и се отправи към тези на Троу, изкъртвайки заключената му врата, откри спалнята празна, а прозорецът — отворен. Предателят очевидно се беше дематериализирал при звука на изстрела.
— Проклятие — измърмори Асейл, докато отиваше да провери банята. И дрешника.
Всичко му се стори на мястото си, единствено зейналият сейф на стената издаваше, че обитателят на стаята се бе изнесъл като на пожар — картината, която преди висеше, накривена едва забележимо, сега лежеше върху един стол, а осветлението вътре огряваше празния търбух на касата.
Ала какво значение имаше това? Нааша бе истинската му цел.
С Троу можеше да се заеме някоя друга вечер, когато имаше повече време.
Асейл се върна в спалнята на Нааша и се приближи до прозореца, през който я беше видял, докато стоеше долу. Угасявайки осветлението в банята с помощта на волята си, той надникна навън; сладникавата миризма на бензин вече бе стигнала до втория етаж.
В края на алеята, точно както им беше наредил, осмина души стояха под уличната лампа и се взираха в имението.
— Добър мъж — измърмори Асейл, докато се извръщаше.
Канеше се да излезе, когато нещо привлече вниманието му — някакво блещукане откъм един от плотовете. Запали осветлението, прекрачи над мъртвото тяло и взе диамантената огърлица. Накитът беше скромен за стандартите на Нааша — просто от дву— и трикаратови камъни.
Под нея имаше няколко тесни чекмеджета с месингови ключалки.
Може би бе носталгия по неговата крадла или пък едно последно майната ти към Нааша, но Асейл вдигна пистолета си и изпразни пълнителя си в тях, правейки дървото на трески, строшавайки ключалките и съсипвайки редицата шкафове.
Най-горното чекмедже увисна, като езика на анимационен герой. Вътре имаше цял куп лъскави неща и той награби няколко шепи, тъпчейки пръстени и обици, и огърлици, и гривни в джобовете си.
Сакото му бе пълно почти до пръсване, когато се появи Зейдист.
Огнехвъргачката на брата беше готова да се развихри — дюзата й плюеше сини пламъчета, маркучът в умелите му ръце — подобен на драконова глава, готов да нададе рев.
— Време е да вървиш — каза воинът и нямаше как да не се възхитиш на липсата му на какъвто и да било интерес към кражбата. Но разбира се, Асейл току-що беше извършил убийство, а братът не изглеждаше ни най-малко впечатлен и от това.
С един последен поглед към проснатото, неподвижно тяло на Нааша, Асейл излезе от стаята заедно с брата. Пушекът в коридора беше достатъчно гъст, за да накара очите да се насълзят, а положението стана още по-зле, когато слязоха на първия етаж.