— Госпожице Лус?
— Да? — О, господи, моля те, нека да е нещо, на което да мога да дам свестен отговор. — Да, Бити?
— Къде отиваме?
Мери погледна към пътния знак, задаващ се срещу тях. На него пишеше ОТБИВКА 19 ГЛЕН ФОЛС.
— Какво имаш предвид? Отиваме вкъщи. Би трябвало да стигнем до петнайсетина минути.
— Мислех, че „Убежището“ не е чак толкова далеч.
— Какв…?
О, господи!
Отиваше към проклетото имение.
— О, Бити, съжалявам. — Мери поклати глава. — Май съм се объркала при някоя от отбивките. Аз…
Какво си мислеше?
Е, всъщност знаеше отговора на този въпрос — всички хипотетични сценарии за това какво щяха да направят, когато слязат от колата, се развиваха в имението, където Мери живееше заедно с Рейдж, краля, братята, бойците и техните шелани.
Какво, наистина, си мислеше?
Свърна в следващата отбивка, мина под магистралата и пое обратно на юг. Човече, днес определено надминаваше себе си.
Поне нещата не можеха да станат по-лоши.
В двора на училището „Браунсуик“ Асейл, син на Асейл, чу рева дори през оглушителния шум на битката.
Въпреки хаоса на изстрелите и ругатните, и притичването от прикритие до прикритие, гръмовният звук, който отекна в изоставения училищен двор, бе от нещата, които няма как да не привлекат вниманието ти.
Без да сваля пръст от спусъка, той се огледа наоколо, все така изпращайки дъжд от куршуми към врага…
За частица от секундата престана да стреля.
Умът му просто не бе в състояние да осмисли онова, което очите му твърдяха, че се беше появило на петдесетина метра от него. Беше… някакво подобно на дракон създание, с лилави люспи, опашка с шипове и зейнала паст с динозавърски зъби. Праисторическото чудовище беше с височината на двуетажна сграда, дължината на трактор с ремарке и бързината на крокодил, докато гонеше всеки, опитал се да побегне.
Свободно падане.
Без предупреждение, тялото му политна напред и изгаряща болка прониза предната част на прасеца му, спускайки се до глезена. Асейл се извъртя във въздуха и се приземи по лице в отъпканата трева. Миг по-късно раненият убиец, който го бе пронизал с ножа си, се надвеси над него, вдигнал оръжие, с изкривени в гримаса устни, докато черната му кръв шуртеше върху Асейл.
Майната ти, приятелче.
Асейл сграбчи шепа все още кестенява коса, завря дулото на пистолета си в зейналата уста и натисна спусъка. Задната част на главата на лесъра отхвръкна и тялото рухна, гърчейки се, върху него. Асейл изрита живия труп от себе си и скочи на крака.
И попадна в полезрението на звяра.
Движението му бе това, което го направи — чудовището обърна очи към него и те се присвиха. А после изрева и се втурна към него, мачкайки лесъри под масивните си задни крака, предните му лапи с хищни нокти — вдигнати и готови за удар.
— Мамка му.
Асейл хукна да бяга, без да го е грижа накъде беше насочен пистолетът му, нито че тича право към настъпващите редици на врага. Добрата новина? Звярът се погрижи за този малък проблем. Един поглед към задаващото се насреща им страшилище бе достатъчен на убийците, за да ги накара да се пръснат като есенни листа на вятъра.
Естествено, отпред нямаше нищо, което би могло да му предложи каквото и да било прикритие, само ниски храсталаци. Най-близката сграда? На двеста метра оттам. Най-малко.
Асейл изруга и затича още по-бързо, изтръгвайки от мускулите на краката си цялата скорост, на която бяха способни.
Беше надбягване, което звярът щеше да спечели — неизбежна победа, когато единият от участниците вземаше по метър и половина на крачка, а другият — близо осем. С всяка секунда тътенът от думкащите по земята лапи на звяра ставаше все по-силен и по-близък, и ето че Асейл вече усещаше в гърба си огнен дъх, от който му стана горещо въпреки студа.
Страхът го прониза до мозъка на костите.
Нямаше обаче време да се опитва да овладее паниката, изпълнила ума му. Оглушителен рев се блъсна в него, звуковата вълна беше толкова силна, че го тласна напред, изпълвайки дробовете му със зловонен въздух. Мамка му, единственият му шанс беше…
А после, на сантиметри от тила му изщракаха челюсти, толкова близо, че Асейл потръпна, макар това да го забави. Прекалено късно бе, за да се спаси. Във въздуха… Полетя във въздуха, вдигнат от земята насред крачка… само че защо нямаше болка?
Несъмнено, ако звярът го беше докопал за раменете или горната половина на тялото, би трябвало да е разкъсван от… а, не, почакайте, беше го уловил за якето. Чудовището беше сграбчило коженото яке, не плътта му, и ето че той се издигаше във въздуха, размахал крака, стиснал ръце в юмруци, така че от оръжието му се разлетяха куршуми. Пейзажът под него се наклони, сякаш се намираше на люлка — бягащите лесъри, биещите се братя, храсталаците и дърветата се обърнаха с главата надолу, докато звярът го разтърсваше.