— Предостатъчно място! — повтори Бити. — Предостатъчно.
Мери улови главата си в ръце и се олюля напред-назад. Знаеше обаче кога е изгубила и това бе един от тези моменти: тези двамата нямаше да се откажат, така че спокойно можеше да се предаде още сега, вместо да си хаби думите.
— Ще караш бавно — каза, без да сваля ръце от лицето си.
— Много!
— Ще кара толкова бавно, че ти би могла да ходиш по-бързо, нали, Битс?
— Абсолютно.
Вечерта беше страхотна — отишли бяха на вечеря в „О’Чарлис“, преди да дойде време Рейдж да върви на работа. Очевидно беше решил, че е от жизненоважно значение за развитието на Бити да изпробва абсолютно всички ресторанти в града, така че беше съставил график за следващите петнадесет-двадесет нощи, който включваше най-различни заведения, и да, дори „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“.
Бити, за да не остане назад, бе извадила телефона му и бе създала система за класиране, след което двамата бяха прекарали поне половин час, доближили глави, руса и чернокоса, обсъждайки относителните достойнства на различните критерии в оценителната им система.
Задаваше се същински маратон от трансмазнини и огромни порции.
Добрата новина? Бити трябваше да качи килограми и това определено не бе най-лошият начин да го постигнат.
— Ето — обяви Рейдж, сякаш бе открил лек за синдрома на раздразненото черво. — Виждаш ли? Предостатъчно място.
Е, добре, поне за това беше прав: когато натисна спирачките и остави фаровете да говорят вместо него, светлината им разкри дълга и широка асфалтова отсечка, около която нямаше нищо, освен няколко контейнера за боклук. Да, зад търговския център имаше само хилава трева и дървета.
— Добре, но аз ще сляза от колата. — Мери отвори вратата. — Напоследък на два пъти едва ми се размина. Няма да рискувам трети път.
Докато държеше седалката си напред, та Бити да може да слезе, момиченцето я погледна сериозно.
— Няма да я нараня. Обещавам.
Мери сложи ръка на рамото й и я стисна.
— Не ме е грижа за колата…
— Какво? — ревна Рейдж, докато се измъкваше иззад волана. — Как можа да кажеш такова нещо?
Мери го отпъди с ръка и отново се съсредоточи върху Бити.
— Просто бъди внимателна. Карай бавно. Ще се справиш страхотно.
Бити я прегърна за секунда… и както ставаше всеки път, сърцето на Мери спря за миг. А после момиченцето и Рейдж бяха до седалката на шофьора и си приказваха по онзи свой скорострелен начин, от който на Мери й се завиваше свят.
Тя се отдръпна, далеч, далеееееееч назад, докато не се озова облегната на дългата, едноетажна постройка, до табела, на която пишеше САМО ЗА ДОСТАВКИ. Нощта беше необичайно топла, толкова, че тя си разкопча якето. Над главата й, небето беше облачно, сякаш Господ бе завил земята с вълнено одеяло, за да я предпази от студа на късния октомври.
— Да го направим! — каза Рейдж, докато минаваше откъм мястото до шофьора. — Приготви се!
Помаха й, сякаш беше на палубата на пътнически лайнер, който се кани да отплава, и докато му махаше в отговор, Мери си помисли: Гледайте само да не стане като с „Титаник ако нямате нищо против.
Задавен двигател. Стържене на скорости. Подскачане и поднасяне… а после Бити му намери цаката. Незнайно как момиченцето овладя мощния двигател под капака и ето че двамата с Рейдж се понесоха плавно напред. С десетина километра в час.
Мери заподскача на място, пляскайки възторжено, сякаш хлапето беше получило диплома от медицинския факултет и бе открило лекарство против рак.
— Ти успя! Давай, Бити!
Господи, прекрасно беше да я аплодира. Да я гледа как се научава пред очите й, как обръща в далечния край на алеята и поема обратно, махайки й като обезумяла иззад волана на мощната кола, докато до нея Рейдж ръкопляскаше и подсвиркваше възторжено, сякаш Бити довършваше тъчдаун по време на Супербоул, вкарваше топката в коша в последната секунда на финала на Националната колежанска спортна асоциация и пресичаше финалната линия на Бостънския маратон едновременно.
Ето ги отново, ускоряващи, докато Бити не мина на трета скорост на правата отсечка.
Беше… магия.
Беше… семейство.
Беше… абсолютно, категорично всичко, което имаше значение и беше важно.
А после нещата взеха отвратителен обрат.
Бити и Рейдж тъкмо бяха завили отново и се носеха към далечния край, когато звукът от бутилка, хвърлена на паважа, накара Мери да обърне глава.
Иззад ъгъла се появиха четирима-петима хлапаци… и се заковаха на място, сякаш бяха точно толкова изненадани да попаднат на някого тук, колкото бе и Мери от това прекъсване на семейната й идилия.