— Какво, по дяволите? — измърмори един.
— Я гледай ти.
Мери скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в тях, без да каже нито дума. Бяха типични петнадесет-шестнадесетгодишни идиоти, мислещи си, че са истински гангстери, с провисналите си панталони и обърнатите на една страна бейзболни шапки… когато в действителност спокойно можеше да са излезли да обиколят магазините. Проблемът? Заедно, те бяха като глутница койоти. Опасни, макар и мършави.
— Как я караш? — провлече трети.
За кого точно се имаш, малко лекенце, за Тони Сопрано, помисли си Мери, докато те се приближаваха до нея. А после видя, че единият държи нож, и застина.
Най-лошото бе, че хлапакът с ножа потръпваше така, сякаш беше друсан.
Рейдж и Бити вече бяха обърнали и идваха към тях, и единствената мисъл в главата на Мери беше: Моля те, просто карай напред. Изведи Бити оттук.
Но не. Понтиакът спря на двадесетина крачки оттам и светлината на фаровете му обля Мери и глутницата животни.
— Оооооо, мамка му, виж само тази количка — каза един от тях.
— Мисля да си я закарам вкъщи…
Хорът от подсвирквания и ругатни поутихна, когато Рейдж отвори вратата и се изправи в цял ръст.
— Мери, ела тук.
Мери тръгна към колата, но не стигна далеч. Хлапакът с ножа я сграбчи и я издърпа до себе си, допирайки острието до гърлото й.
— А сега какво? — изрепчи се той. — А? А сега какво?
Мери потрепери, но не защото се боеше за живота си. Какво можеха да й направят? Вместо това, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе: Не, не, не и пред Бити…
— Не спирай! — извика тя на Рейдж. — Просто карай…
— Ще те накълцам — разнесе се глас в ухото й.
— Прави каквото искаш — рече тя тихо. — Но не пред тях. Остави ги да си отидат и можеш да ме накълцаш на парчета.
— Какво? — изломоти хлапакът.
— Махай се оттук, Рейдж.
Как ли пък не!
В миг светлината, която ги обливаше и блестеше в очите й, стана няколко хиляди пъти по-ярка.
Мамка му. Знаеше какво означава това.
— Вече сме близо — каза Асейл, докато завиваше надясно по пътя, водещ до полуострова, където се издигаше къщата му.
Седнал до него, Маркъс мълчеше, приковал очи в прозорците. Изглеждаше запленен от онова, което ги заобикаляше… и като че ли объркан.
— Мостът е различен — каза дрезгаво. — Този, по който минахме току-що. Различен е от когато аз…
— Предполагам, че доста неща са се променили.
— В центъра има повече високи сгради. Повече коли. Повече… от всичко.
— Само почакай да се запознаеш с интернет, приятелю. Тогава ще видиш едно наистина съмнително подобрение.
Много скоро стигнаха до къщата и Маркъс ахна.
— Толкова е… красива.
— Цял куп стъкло. Което е истинска ирония.
Асейл се приближи до основния гараж, отвори с дистанционното и влезе вътре. Когато Маркъс понечи да слезе, той сложи ръка над лакътя му.
— Не и докато вратата не се затвори напълно. Трябва да съблюдаваме предпазните мерки.
— Извинявам се.
Когато панелите се спуснаха напълно, двамата слязоха, всеки от своята страна, и Асейл изчака другия мъж да заобиколи колата. Маркъс се движеше бавно, подпирайки се на рейндж роувъра, ала ясно беше дал да се разбере, че няма да приеме ничия помощ, нито ще използва бастун.
Асейл отиде до вратата от подсилена стомана и я отвори. Посрещна ги божествена миризма — бекон и яйца, кафе, палачинки… не, кифлички?
Маркъс прекрачи прага и се олюля.
— О… това е…
— Действително. Кой да предположи, че копелетата могат да готвят.
Асейл се отправи към кухнята, без да бърза, сякаш винаги се движеше из къщата с подобна ленива стъпка.
Когато стигнаха в кухнята, стана очевидно, че Ерик и Ивейл бяха сторили всичко по силите си, за да накарат госта им да се почувства добре дошъл: бяха подредили масата (макар и накриво и с вилиците от неправилната страна на чиниите); сготвили бяха най-различни неща (с което се бяха справили далеч по-добре); сварили бяха кафе… не, чакай, май беше разтворимо, но ако се съдеше по миризмата му, все пак си го биваше.
— Седни — каза Ерик на Маркъс, след като бяха представени един на друг. — Ние ще ти сервираме… не, не приемам никакъв спор, сядай.
Маркъс се дотътри до един от столовете, простенвайки с облекчение, когато свали незначителния си товар от мършавите си крака. Отметна дългата си коса назад, и тъй като по някаква аномалия нямаше брада, лицето му се разкри пред любопитните очи на братовчедите.