Лице, което си го биваше, помисли си Асейл.
— Тогава аз ще ви приготвя Последното хранене — заяви Маркъс.
— Ще я видим тази, приятелче — отвърна Ерик, докато поставяше препълнена чиния пред госта им.
Асейл бръкна по навик в джоба на сакото си и обви пръсти около шишенцето… но преди да го извади, спря и погледна часовника на микровълновата. След което погледна този на печката и ръчния си часовник на „Пиаже“.
— Присъедини се към нас, братовчеде — подкани го Ерик, докато двамата с Ивейл съща се настаняваха на масата с храна пред себе си.
Ивейл грабна вилицата и посочи с нея към чинията на Маркъс.
— Западай.
— Казва се „нападай“ — поправи го Асейл разсеяно.
— Ти няма ли да хапнеш, братовчеде? — попита Ерик.
Със стъпки толкова несигурни, колкото и тези на Маркъс преди малко, Асейл се приближи до умивалника, разви капачката на шишенцето и изсипа кокаина в канала.
— На долния етаж — каза дрезгаво, докато пускаше водата. — Знаете къде го държа.
Кокаина, имаше предвид.
— Да — прошепна Ерик. — Знаем.
— Ще го изхвърлите от къщата. — Братовчедите му понечиха да скочат на крака, но той им даде знак да не стават. — След като приключите с яденето. Искам да останете и да се погрижите той да се нахрани. След това го заведете в свободната спалня на долния етаж.
— Не се нуждая от никакъв разкош — каза Маркъс. — Просто място, където да полагам глава през деня.
— Напълно си си заслужил отдиха, приятелю.
На вратата се почука и Асейл погледна над тримата на масата.
— Ще установите, че през следващите вечери ще бъда неразположен на друго място. Самият аз не съм сигурен колко дълго. Погрижете се за него. Ще бъда истински недоволен, ако Маркъс не се е поналял и укрепнал поне малко, когато се върна.
Когато вдигна ръце, забеляза, че треперят.
Предстояха му тежки дни.
Отиде до задната врата, отвори я широко и бе обзет от странния порив да се поклони. Както и направи.
В отговор, доктор Манело посочи черния мерцедес с потъмнени стъкла зад себе си.
— Готов ли си?
— Да.
— Много ли е зле? Трепериш.
— Опасявам се, че тепърва ще става все по-зле.
Последното, което направи, преди да излезе от стъклената си къща, бе да хвърли един последен поглед на Маркъс. Той се хранеше бавно, а мършавите му, скелетоподобни ръце държаха сребърните прибори непохватно, сякаш отдавна не бе използвал каквито и да било прибори.
Предстоеше му дълго пътуване обратно.
Но ако след всичко, което беше изтърпял, Маркъс бе намерил куража да се вкопчи в спасителния пояс на живота… значи и Асейл можеше да стори същото.
Асейл?
Гласът на Марисол отекна в главата му такъв, какъвто го беше чул по телефона, докато стоеше насред обръча от огън, който сам бе запалил. Опасяваше се, че детоксикацията доста щеше да прилича на онзи пожар.
— Асейл?
— Действително — каза той на добрия доктор. — Да вървим.
70.
В мига, в който ярката светлина заслепи нападателя й, принуждавайки го да охлаби хватката си, Мери се откопчи от него и го смушка в корема с лакът.
Той се преви надве, изпускайки ножа си, а тя се втурна към понтиака.
— Изведи я оттук! — каза Рейдж. — Побързай!
Това бяха последните му думи.
Звярът вече излизаше от него, когато Мери се хвърли към мястото на шофьора. Огромното му тяло се свлече на колене, главата му беше наведена, сякаш се опитваше да й даде още малко време да натисне газта, преди драконът да се е показал.
Мери дръпна рязко вратата, докато Бити трескаво се преместваше на съседната седалка.
— Рейдж! — изпищя момиченцето. — Рейдж…! Какво става, какво не е наред?
Незнайно как, Рейдж успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да вдигне ръка и да затвори вратата й. Мери не изгуби нито миг.
— Колана! Сложи си колана!
— Не можем да го изоставим!
— Колана! Той ще бъде добре, но ние трябва да вървим.
Мери натисна съединителя и газта едновременно, минавайки на първа скорост, преди да вдигне левия си крак. Гумите изсвистяха, когато всички онези коне под капака забиха копита в асфалта, готови да полетят напред, когато тя ги отприщи.
Междувременно навън, в царството на задниците, групичката идиоти бяха решили да се хвърлят към колата.
Да, сякаш това щеше да го бъде.
Всичко сякаш тръгна на забавен каданс.
В мига, в който понтиакът се понесе напред, докато Бити пищеше, а Мери се мъчеше да запази хладнокръвие, нощта бе прорязана от рев, отекнал толкова близо до колата, че я разлюля.