Докато сладкият аромат на сълзите на неговата шелан изпълваше въздуха, Рейдж намери лицето й в мрака и притегли устните й към своите. Целувката, която й даде, беше целомъдрена и благоговейна, израз на благодарността му.
— Наистина те бива с думите, знаеш ли това — каза тя дрезгаво.
— Просто съм откровен. Това е всичко.
Когато Мери отново се отпусна върху гърдите му, Рейдж затвори очи.
— Обичам те, моя Мери Мадона.
— А ти винаги ще бъдеш моят принц с лъскави вампирски зъби.
— Наистина ли?
— Ммм-хмм. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Ти и Бити.
— Това е толкова мило. — Той отново въздъхна. — Обаче толкова ми е жал за Битс…
Мери отново повдигна глава.
— Защо?
— ЗАЩОТО НИКОГА НЯМА ДА ИЗЛИЗА НА СРЕЩИ…
— Рейдж, сериозно. Трябва да престанеш…
72.
Седнала в дъното на кафенето, Джо вдигна глава, когато Бил се приближи до масата.
— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.
Репортерът се засмя и седна, оставяйки латето пред себе си.
— Добра новина.
— Намерил си ресторанта, за който говореше Хулио?
— Не. Уредих ти поста редактор в онлайн изданието. Ще ти се обадят след около час, за да ти го предложат официално. Не поискаха да ми кажат каква е заплатата, но трябва да е около трийсетина хиляди годишно.
Джо заби тържествуващо юмрук във въздуха.
— Да. Да. Това е страхотно… мога да започна веднага след като предизвестието ми при Браянт изтече.
— Знаеш ли, че той ми се обади?
— Какво?
Бил разви дежурния шал от врата си и го преметна през облегалката на стола.
— Аха. Смятам, че е обсебен от теб. Искаше да знае дали се срещаме.
— Ти си женен.
— И аз му го изтъкнах. Между другото, с Лидия те каним на вечеря тази събота. Трой, братовчед ми, нали го помниш, също ще дойде.
— Кажи й, че приемам с удоволствие. Какво да донеса?
— Единствено себе си, без Дъги.
— Имаш го.
Последва мълчание, нещо, което Джо не свързваше с мъжа, който през последната седмица й беше станал нещо като по-голям брат.
— Какво има?
Бил се огледа из претъпканото заведение, сякаш търсеше познато лице из множеството. Ала по-вероятно се опитваше да открие правилните думи.
— Нова работа е нещо хубаво — каза тя. — Вечерята е нещо хубаво. Така че…
— Не искам да ми се ядосаш, обаче се разрових в осиновяването ти.
Сърцето на Джо спря. А после задумка.
— Какво… какво откри? И нямаше право да го сториш, дрън, дрън, дрън.
Ако я беше попитал, щеше да му каже „не“. Но при положение че очевидно беше открил нещо?
Бил бръкна в джоба на кадифеното си палто и извади купчинка листове, сгънати по дължина.
— Майка ти е била медицинска сестра. В Бостън. Напуснала болницата, когато открила, че е бременна. По онова време, през седемдесетте, на неомъжените майки не гледали с добро око. Родила син и го дала за осиновяване. После продължила работа на различни места. Петнадесет години по-късно отново забременяла от същия тип. Така и не се омъжила за него обаче. Поне от това, което видях. Но определено е бил същият мъж, съдейки по извадките от дневника й, копирани и включени в досието. Този път, бременна с теб, тя се преместила в Колдуел и останала тук. За съжаление, умряла при раждането ти. Бременността била високорискова, тъй като по онова време вече била по-възрастна. Никога не разкрила името на баща ти и не се появил никой роднина, който да те поиска.
Джо се облегна в стола и шумът от хората наоколо изчезна. Брат? А майка й бе починала…
— Чудя се дали би ме задържала… — каза тихичко.
— Баща ти, осиновителят ти, искам да кажа, бил помолил адвоката си да си отваря очите за възможни бебета в „Свети Франсис“. В мига, в който рождената ти майка умряла, той платил, за да те получи.
— И това е то.
— Не съвсем. — Бил си пое дълбоко дъх. — Открих брат ти. В известен смисъл.
Репортерът сложи черно-бяла фотография върху масата. На нея имаше тъмнокос мъж, когото Джо не познаваше. Изглеждаше на около четиридесет години.
— Името му е доктор Мануел Манело. Бил е главен хирург в „Свети Франсис“. Преди около година обаче изчезнал от хоризонта и оттогава никой не го е виждал.
Джо взе снимката с разтреперана ръка и се вгледа в чертите… и да, някои бяха като нейните.
— В крайна сметка и двамата сме се озовали на едно и също място…
— Колдуел умее да събира хората.