Шибаното нещо щеше да го подхвърли във въздуха и да го лапне. Това подмятане бе като да начукаш пържолата си, преди да я опечеш, за да стане по-крехка.
По дяволите, той беше вампирският еквивалент на пилешко крилце.
Нямаше време. Пусна пистолета си и посегна към ципа на якето си. От непрекъснатото тръскане, миниатюрната му цел беше бърза като мишка и гладка като мрамор — все едно се мъчеше да извади игла от копа сено с хлъзгащи се от пот пръсти.
Хватката на звяра бе това, което му помогна.
С острите зъби, впити в гърба на якето, кожената материя не можа да издържи теглото му и той се освободи, политайки стремглаво към коравата земя. Сви се на кълбо, за да не си счупи нищо, ала въпреки това се сгромоляса на купчинка.
Върху рамото си.
Силният пукот отекна из цялото му тяло, оставяйки го безпомощен като новородено, неспособен да си поеме дъх, със замъглено зрение. Нямаше обаче никакво време, ако искаше да живее. Изви сей…
Бум! Бум! Бум! Бум! Бум… БУУМ!
Братовчедите му изскочиха от мрака на нощта, носейки се, сякаш някой ги гонеше, макар че в действителност не беше така. Ерик беше вдигнал двата си пистолета и стреляше, Ивейл беше подпрял на рамото си огромна пушка за слонове.
Именно това беше дългото БУУМ!
Беше пушка, използвана за лов на слонове, останала от времето на раджите в Индия. Ивейл, агресивното му копеле, беше адски привързан към пушката и се грижеше за нея така, сякаш беше зеницата на окото му.
За което в момента Асейл можеше само да е благодарен.
Четиридесетмилиметровите куршуми изобщо не забавиха звяра, отскачайки от лилавите люспи сякаш бяха грахови зърна, посипали се върху автомобил. Карабината обаче накара чудовището да изреве от болка и да потръпне.
И това бе единственият шанс на Асейл да избяга.
Затвори очи и опита да се съсредоточи, съсредоточи, съсредоточи…
Никакво дематериализиране. Твърде много адреналин, твърде много кокаин и твърде много болка в рамото.
А звярът отново се хвърли в атака — очите му се впиха в Асейл и от гърлото му се изтръгна рев, който сякаш казваше „Да ти го начукам“…
Огромната карабина изгърмя отново, улучвайки чудовището в гърдите.
— Бягай! — изкрещя Ерик, докато презареждаше пистолетите си. — Стани!
Асейл използва здравата си ръка, за да се оттласне от земята, и краката му се втурнаха да бягат завидно послушно. Притискайки ранената си ръка към гърдите, той се понесе през полето; остатъците от якето му се развяваха зад него, стомахът му се бунтуваше, сърцето му думкаше в гърдите.
БУУМ!
Където и да е, където и да… трябваше да се добере където и да било, стига да е извън обсега на звяра… и то бързо. За съжаление, тялото му не се подчиняваше. Мозъкът му крещеше да бърза, ала единственото, на което то бе способно, бе да се тътри като зомби…
Някой го улови изотзад и го повдигна от земята, премятайки го като чувал през рамо. Асейл увисна с главата надолу и болката го накара да повърне, толкова яростно, че му излязоха свитки. Добрата новина бе, че не беше ял от повече от дванадесет часа, така че не успя да изцапа крачола на братовчед си твърде много.
Искаше да помогне. Искаше сам да се държи за него. Искаше…
Храсталаци го удариха през лицето и той присви очи, за да ги предпази. Шурна кръв и изпълни носа му. Болката в рамото се усилваше. Напрежението в главата му ставаше нетърпимо и го караше да си мисли за прекалено напомпани гуми, претъпкани торби, балони, пълни с вода, които се пукаха и разплискваха съдържанието си навсякъде.
Добре, че бяха братовчедите му. Те никога не го изоставяха.
Не биваше да забравя да ги възнагради по някакъв начин.
Постройката като че ли се носеше към тях, вместо обратното. От гледната точка на Асейл, надолу с главата, тя като че ли висеше от земята, вместо да се издига от нея. Тухли. Дори с цялото друсане и тъмнината, и сменящите се стъпки, успя да види, че е тухлена.
Можеше само да се надява, че ще се окаже достатъчно здрава.
Братовчед му изкърти вратата; въздухът вътре беше застоял и влажен.
Без никакво предупреждение Асейл бе метнат върху прашния под като торба с боклук, какъвто си беше; от сблъсъка отново повърна. Вратата се затвори и ето че единственото, което чуваше, бе тежкото дишане на братовчед си. Както и своето.