Найлоновата опаковка отказваше да й се подчини и тя разкъса пакета, разпилявайки бисквити и зрънца сол по дървената маса.
— По дяволите.
Изяде една бисквита. И си даде сметка, че от доста време не беше слагала нищо в уста и също беше гладна…
— Чичо ми ще дойде да ме вземе.
Мери замръзна, докато дъвчеше.
— Какво каза?
— Чичо ми. — Бити бъркаше горещата супа, без да вдига глава. — Ще дойде да ме вземе. Ще дойде, за да ме отведе у дома.
Мери отново задъвка, ала устата й сякаш беше бетонобъркачка, опитваща се да смели чакъл.
— Така ли?
— Да.
Мери събра внимателно разпилените бисквити и ги подреди в купчинки по четири.
— Не знаех, че имаш чичо.
— Имам.
— Къде живее?
— Не е в Колдуел. — Бити загреба нова лъжица и я пъхна в устата си. — Ала знае пътя дотук. Всички знаят къде се намира Колдуел.
— Той брат на твоята мамен ли е?
— Да.
Мери затвори очи. Аналай не беше споменавала никакви роднини. Не беше дала имената им в никой от документите, които беше попълнила, нито беше посочила името на някой близък за връзка. А определено си бе давала сметка, че състоянието й се влошава… така че, ако действително имаше брат някъде, несъмнено би казала на някого за него и то щеше да бъде включено в досието й.
— Искаш ли да се свържа с него? — попита Мери. — Знаеш ли къде живее?
— Не. — Бити все така се взираше в супата си. — Но той ще дойде да ме вземе. За това са семействата. Прочетох го в една книга.
Мери смътно си спомни детска книжка, в която се говореше за различните видове семейства: биологични родители, осиновители, баби и дядовци, както и деца, родени от донори на сперма, яйцеклетки или оплождане инвитро. Важното бе, че независимо как бяха създадени и как изглеждаха, всички тези семейства бяха едно цяло, изпълнено с любов.
— Бити.
— Да?
Телефонът на Мери завибрира в джоба на палтото, което тя все още не беше свалила. Изкушаваше се да не вдигне, но при масивното нападение, което братята бяха планирали тази вечер…
Господи, помисли си, когато извади апарата и видя името върху екрана.
— Бъч? Ало?
От другата страна на линията се чу пращене. Вятър? Гласове?
— Ало — повтори тя по-силно.
— … идва да те вземе.
— Какво? — Мери се надигна в стола си. — Какво каза?
— Фриц — извика братът. — Идва да те вземе! Нуждаем се от теб!
Мери изруга.
— Колко е зле?
— Извън контрол.
— По дяволите — прошепна тя. — Ще дойда с моята кола. Ще спести време.
От другата страна на линията се разнесе пукот, ругатни, а после приглушеният глас на Бъч, сякаш той тичаше.
— … есемес с адреса. Побързай!
Връзката прекъсна и Мери сведе поглед към момичето, опитвайки се да скрие обзелата я паника.
— Бити, толкова съжалявам. Трябва да вървя.
Бледокафявите очи се вдигнаха към нея.
— Какво не е наред?
— Няма нищо. Аз просто… ще доведа Рим. Тя ще остане с теб, може да хапнете десерт заедно?
— Аз съм добре. Ще отида да си събера нещата, за да съм готова за чичо.
Мери поклати глава.
— Бити, преди да го направиш, може би първо с теб трябва да се опитаме да го намерим.
— Всичко е наред. Той знае за мен.
Мери си заповяда да овладее дишането си. По толкова много причини.
— По-късно ще мина да видя как си.
— Благодаря за супата.
Момиченцето продължи да се храни и като че ли изобщо не го беше грижа дали наоколо има някой… както обикновено. С туптяща от болка глава, Мери отиде да намери служителката, която отговаряше за приемането в дома и която в момента заместваше една от другите социални работнички, която беше в отпуск по майчинство. Обясни й какво се беше случило, след което се втурна тичешком навън и се хвърли във волвото.
Някогашното девическо училище „Браунсуик“ беше на десетина минути оттам. Тя стигна за седем, като избираше задни улички, избягваше предградията, минаваше на жълто и пренебрегваше стоповете. Комбито не беше предвидено за такова натоварване и тежкото, четвъртито шаси поднасяше насам-натам, ала Мери не я беше грижа. Дори така, мина сякаш цяла вечност, докато стигне до покрайнините на изоставеното училище.
Тя извади телефона си, вдигна крак от педала за газта, отвори съобщенията и зачете на глас:
— Подмини главната порта… заобиколи… мамка му!
Нещо изскочи на пътя, клатушкайки се като парцалена кукла, и се препъна точно пред колата й. Мери натисна спирачките и блъсна човек… не, беше лесър: кръвта, опръскала предното стъкло беше черна като мастило, а създанието продължи напред, въпреки че единият му крак беше строшен.