С думкащо сърце, Мери преглътна и натисна газта; боеше се, че наоколо има и други лесъри, но още повече се боеше за онова, което се случваше с Рейдж. Погледна телефона си и следвайки указанията, заобиколи сградата на училището и стигна до тесен път, който я отведе до обрасла с трева и храсталаци поляна.
Тъкмо се чудеше къде, по дяволите, се очаква да отиде сега, когато въпросът й получи отговор. Насреща й, от другата страна на една морава, звярът се извисяваше насред изоставените сгради, като излязъл от някой научнофантастичен филм. Достатъчно висок, за да достигне покривите, достатъчно огромен, та дори спалните помещения да изглеждат малки пред него, разярен като тигър, на когото размахват месо под носа, той беше минал изцяло на режим нападение.
И тъкмо смъкваше покрива на постройката със зъби.
Мери дори не си направи труда да угаси двигателя.
Изключи от скорост и изскочи навън. Смътно осъзнаваше, че неравномерният екот, който достигаше до слуха й, бе свистенето на куршуми, но нямаше да се тревожи за това. За какво се тревожеше?
За онзи, който се намираше в постройката.
Докато тичаше натам, тя пъхна два пръста в устата си и изсвири.
Звукът беше пронизителен и силен като писък… и не направи никакво впечатление на звяра, който тъкмо изплюваше остатъците от покрива настрани.
Ревът, който последва, бе нещо, което Мери познаваше прекалено добре. Звярът беше готов да пирува и тъкмо беше отворил кутията с угощението си.
Мери се препъна в нещо (господи, беше лесър, на когото му липсваше ръка) и продължи напред, изсвирвайки за втори път. И трети…
Звярът се вкамени, хълбоците му потръпваха, лилавите люспи проблясваха в мрака, сякаш нещо го осветяваше отвътре.
Четвъртото изсвирване го накара да обърне глава.
Мери позабави крачка и като направи фуния с ръце пред устата си, извика:
— Ела тук! Ела, момче!
Сякаш звярът бе просто най-голямото куче на света.
Драконът изпухтя, а после издиша през ноздрите си, звукът беше смесица от спукан балон и рев на самолетен двигател.
— Ела тук, момче! — каза Мери. — Остави това на мира. То не е твое.
Звярът погледна към онова, което сега бе просто четири тухлени стени и нищо повече, и ръмжене повдигна горната му устна, разкривайки остри зъби, пред които дори една акула би се почувствала непълноценна. А после, сякаш беше немска овчарка, изпълняваща заповедта на треньора си, проклятието на Рейдж обърна гръб на разрушителните си занимания и се втурна към Мери.
Докато се носеше към нея през плевели и храсталаци, земята се люлееше толкова силно, че Мери трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие.
Ала макар да изглеждаше невъзможно, чудовището се усмихваше, ужасяващото му лице беше преобразено от радост, която Мери не би повярвала, че може да съществува, ако не я виждаше всеки път, когато бе близо до него.
Разтворила ръце, тя посрещна огромната, наведена глава с тихи думи на одобрение, слагайки длан върху кръглата му буза, оставяйки го да вдъхне миризмата й и да чуе гласа й. С периферното си зрение видя как двама души изхвръкнаха от разрушената постройка… всъщност, изскочи само единият, тичайки с всички сили, преметнал другия, който очевидно беше ранен, през рамото си.
Не смееше да погледне право към тях, за да види кои са. Единственият им шанс бе тя да не прекъсне връзката си с проклятието на Рейдж. И странно… колкото и грозен да беше звярът, колкото и ужасяващ и смъртоносен да можеше да бъде… тя почувства как тялото й се сгрява от неподправена любов. Нейният Рейдж бе там вътре, уловен в плен под слоевете мускули и люспи, и чуждо съзнание, ала не беше единствено това — тя обожаваше самия звяр…
Изстрелите долетяха отдясно и Мери инстинктивно изписка и закри главата си с ръце.
Драконът пое нещата оттам. Обърна се към стрелците, като в същото време успя да обвие опашката си около Мери и да я притисне до тялото си. И ето че те се понесоха напред. Беше като да язди механичен бик, на когото електрическото захранване прекъсваше, и тя с всичка сила се вкопчи в един от по-големите шипове.
И добре, че той беше там. Защото последва сериозна друсаница.
Първо долетяха писъците. Ужасяващи, кошмарни писъци и тя би запушила ушите си, за да не ги чува, само че не смееше да се пусне, за да не падне и…
Високо, високо във въздуха.
Един убиец, от когото шуртеше кръв като от решето, политна над гърба на звяра и черната течност опръска Мери като зловонен дъжд. Създанието рухна на земята в размазана купчинка, последвано миг по-късно от друг лесър, който се строполи върху него.