О, виж ти. Този нямаше глава. Къде ли…
Нещо кръгло, с лице от едната страна и снопчета руса коса от другата, се запремята като топка през избуялата трева, смачкана под огромните задни лапи на дракона.
Мери остана на гърба му до самия край на веселбата. На това му се казваше богато угощение. След тях останаха купчини ръце и крака, и още глави… много рядко тела, защото те вероятно бяха добро похапване. За щастие, никое от тях като че ли не принадлежеше на някой от братята или бойците, но, господи, вонята. Щеше да се наложи да си прави промивки на синусите поне цял месец занапред.
Тъкмо когато взе да губи представа за времето, горе-долу в същия миг, в който започна да се опасява, че няма да е в състояние да се задържи още дълго, звярът забави крачка и спря. Огромната му глава се завъртя първо наляво, а после надясно. Тялото му се изви. Претърсваше бойното поле.
Наоколо не се забелязваше никакво движение — виждаха се единствено разпадащи се постройки, дървета без листа, тъмни сенки, които не помръдваха. Братята със сигурност все още бяха тук (за нищо на света не биха си тръгнали без Рейдж), ала несъмнено наблюдаваха огромния дракон, скрити на сигурно място. Що се отнася до лесърите, те до един бяха избягали, обезвредени или изядени.
Масираната атака като че ли беше приключила…
Господи, каква касапница. Как щяха да разчистят всичко това? Трябва да имаше поне стотина лесъри, гърчещи се на земята, дори и телата им да бяха на парчета.
Мери потупа основата на дебелата опашка на звяра.
— Благодаря ти, че ме онази в безопасност. Вече можеш да ме свалиш на земята.
Звярът обаче не беше толкова сигурен и продължи да оглежда бойното поле; мускулите на раменете му потръпваха, огромните му хълбоци бяха напрегнати, готови за скок. Облаци горещ дъх излизаха от ноздрите му и лумваха в студения нощен въздух, сякаш бяха част от магическо шоу.
— Всичко е наред — каза Мери, милвайки люспите му.
Интересно — логично би било да предположи, че ще бъдат грапави, но те бяха гладки и гъвкави, изящно преплетени редички, които се движеха с движенията на дракона и проблясваха в цветовете на дъгата върху лилава основа.
— Наистина, всичко е наред.
След миг хватката на шипестата опашка около нея се охлаби и Мери слезе на земята. Уви се в палтото си и се огледа наоколо.
А после сложи ръце на хълбоците си и вдигна очи нагоре.
— Добре, момче, ти се справи страхотно. Благодаря ти. Гордея се с теб. — Звярът изпухтя, наведе глава и тя го погали по муцуната. — Ала сега е време да си вървиш. Може ли да оставиш Рейдж да се върне?
Драконът отметна огромната си глава назад и черната кръв на лесърите, които беше погълнал, проблесна като мазно петно върху гърлото и гърдите му. Щракна два пъти с челюсти и звукът беше като сблъсъка на два джипа. Последвалият рев бе рев на протест.
— Всичко е наред — каза Мери, застанала в краката му. — Обичам те.
Звярът наведе глава и изпуфка струя влажен въздух.
А после, просто така, тялото му рухна, като пясъчен замък, връхлетян от вълна, восъчна фигурка, разтопена от силен пламък. На негово място се появи Рейдж, легнал по очи в тревата; огромният му, покрит с татуировки гръб беше извит, голите му крака бяха свити до тялото, сякаш стомахът го измъчваше.
— Рейдж. — Мери приклекна до него. — Ти се върна, любов моя.
Когато не получи отговор, нито дори някой всеки-миг-ще-повърна стон, тя се намръщи.
— Рейдж…?
Сложи ръка на рамото му и татуираният дракон върху кожата се раздвижи, така че главата му да бъде под пръстите й.
— Рейдж?
Защо не помръдваше? Обикновено беше дезориентиран и измъчван от болка, но винаги се обръщаше към нея, така, както беше направил татуираният дракон, търсейки слепешком гласа й, допира й, връзката им.
— Рейдж.
Мери посегна към горната част на ръката му и повика на помощ цялата си сила, за да го обърне по гръб върху тревата.
— О… господи!
Върху гърдите му имаше алена кръв. Върху гърдите му, между черните петна от лесърите, които звярът беше погълнал, имаше истински, ужасяващ и бързо разрастващ се източник на алена кръв.
— Помощ! — изпищя Мери напосоки. — Помощ!
Братята вече идваха от всички страни, напуснали прикритията си, спринтиращи през бойното поле, осеяно с осакатените тела на убийците. А след тях, като пратеник на някое любящо божество, носейки се така, сякаш добрият доктор беше натиснал педала на газта с всичка сила, пристигаше мобилната операционна на Мани.
Очите на Мери потърсиха Вишъс, заради опита му в медицината.