Ви погледна към Бъч, който срещна очите му над разиграващата се драма. Ви се замисли за това как тримата си бяха създали толкова здрава връзка. Троицата, както ги наричаха. Гъсти като дупе и гащи и дразнещи като пръдня, по думите на Тор.
Ви се огледа наоколо. Останалите братя ги бяха наобиколили, оформяйки обръч от закрила и тревога около Рейдж и Мери. Никой от воините не беше прибрал оръжията си и от време на време отекваше изстрел, когато някой от тях се погрижваше за този или онзи от убийците, чието тяло даваше твърде много признаци на живот.
Мери заговори, тихо и отчаяно, и Вишъс отново изруга, осъзнал, че макар двамата да имаха гаранция, че ще бъдат заедно, останалите щяха да изгубят Рейдж… и Мери. По дяволите, невъзможно бе да си представи имението без тях.
Не трябваше да стане така.
Всъщност не, поправи се, спомнил си видението си. Не искаше да свърши така.
Премести очи към своята шелан и когато тя просто поклати глава, усети как кръвта му се вледенява.
Исусе Христе, не.
Внезапно в ума му изникна образът на Рейдж до джагата в Дупката. Точно тогава братът не играеше; стоеше отстрани и дъвчеше гигантско бурито от „Тако Бел“. Всъщност тъпчеше се и с двете ръце — в другата стискаше чимичанга и отхапвайки ту от едното, ту от другото, без да му мигне окото, беше погълнал около четири хиляди калории, с помощта на ментовия сладолед с парченца шоколад, който беше задигнал от хладилника им, и половината шоколадова торта, която беше изял, преди да дойде от имението.
Хей, Ви, подхвърлил бе в един момент. Някога ще обръснеш ли тая грозна постелка за баня около устата ти? Или смяташ да продължиш да даваш нагледен пример на обществото какво да не правят с бръсначката?
Толкова шибащо дразнещ.
И Ви би дал единствената си топка, за да имат още дни като онзи. Та дори и само като довиждане.
Времето бе толкова недостатъчно: независимо колко много от него имаш с онези, които обичаш, дойде ли краят, то никога не стигаше.
— Обичам те — дрезгаво каза Мери. — Обичам те…
Докато отмяташе русата коса на Рейдж от челото му, кожата му беше толкова студена и странно суха. Опръсканите му с кръв устни се движеха, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух, за да говори… и, господи, те бяха сиви… устните му придобиваха…
Мери погледна към Мани. Към доктор Джейн. Към Елена. А после срещна очите на братята. Джон Матю. Блей и Куин.
Последният, в когото се взря, бе Вишъс… и далечната светлина в очите му я ужаси.
Бяха се предали. Всички до един. Никой не се опитваше да я отмести, за да интубира нейния хелрен, да се опита да върне сърцето му в ритъм или да отвори гърдите му и да поправи каквото и да беше пострадало там.
Гърбът на Рейдж се изви в дъга; той простена и изкашля още кръв. И докато той се давеше, Мери изпита ужас, какъвто не беше познавала никога в живота си.
— Ще те намеря — каза му. — От другата страна. Рейдж! Чуваш ли ме? Ще те открия от другата страна!
Накъсаното, хрипливо дишане, болката върху лицето му, агонията на групичката около тях… всичко стана толкова кристално ясно, че причиняваше болка на очите и ушите й, отпечатвайки се завинаги в мозъка й. И колкото и да беше странно, тя си помисли за Бити и майка й, и станалото в клиниката.
О, мамка му, ако напуснеше този свят… какво щеше да се случи с момиченцето? Кой щеше да го е грижа толкова, колкото нея, за осиротялото дете?
— Рейдж… — Мери го сграбчи за раменете. — Рейдж! Не! Почакай, остани тук…
По-късно щеше да се опита да разбере защо синаптичната връзка се създаде в този миг. Щеше да се чуди как бе успяла да го измисли… щеше да се облива в студена пот заради онова, което би се случило — и онова, което не би се случило — ако онази мълния не бе лумнала от нищото точно в този миг.
Понякога да се разминеш на косъм бе почти толкова травмиращо, колкото и ударът.
Ала всичко това щеше да дойде по-късно.
В мига на смъртта на нейния любим, в секундата, в която усети, че той напусна тялото си, за да се отправи към Небитието… неочаквано и без никаква осъзната причина Мери извика:
— Обърнете го настрани! Направете го!
Задърпа го сама, ала не бе в състояние да го помръдне — беше прекалено тежък и не можеше да го улови както трябва.
Вдигна очи и даде знак на братята.
— Помогнете ми! Помогнете ми, по дяволите!
Ви и Бъч се отпуснаха до нея и обърнаха Рейдж на дясната му страна. Мери се надвеси над своя хелрен и за миг потръпна. Ярките цветове на татуировката на дракона избледняваха, сякаш бяха барометър за здравето на Рейдж. Заповядвайки си да се съсредоточи, тя положи ръце върху очертанията на звяра… и, господи, ненавиждаше колко бавна беше реакцията му.