— Ела с мен — каза настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен.
Това бе лудост, помисли си, докато бавно прокарваше длани по тялото на Рейдж… ала нещо я подтикваше, някаква воля, която определено не й се струваше нейна. Нямаше обаче намерение да спори, докато изображението на звяра следваше допира й… и беше наистина странно: едва когато стигна до ребрата му, осъзна какво прави.
Лудост, помисли си отново. Истинска лудост.
Така де, сякаш драконът имаше медицинска подготовка или нещо такова.
И все пак не спря.
— Помогни ми — промълви тя на звяра. — Моля те… намери начин, помогни му, спаси го… спаси себе си, като спасиш него.
Не можеше да остави Рейдж просто да си отиде. В тези няколко последни мига нямаше значение дали за тях двамата щеше да има космически хепиенд, дали заради обещанието на Скрайб Върджин не беше нужно да се тревожат, че ще се разделят. Тя щеше да се опита да го спаси.
Помагайки й, братята отново положиха Рейдж по гръб, и докато сълзите на Мери капеха по голите гърди на нейния хелрен, тя постави ръце върху измамливо малката дупка, зейнала в дясната им половина.
Господи, имаше чувството, че раната би трябвало да е с размерите на гроб.
— Просто го оправи… някак си, моля те… моля те.
Татуировката легна там, където тя спря.
— Оправи го.
Времето сякаш запълзя и през замъглени от сълзи очи, Мери се взираше в гърдите на Рейдж, очаквайки да се случи чудо. Докато минутите течаха, тя се пренесе в окаяно емоционално измерение, което бе по-страшно от паника, по-дълбоко от пълна депресия и толкова огромно, че бе два пъти по-голямо от галактиката, и изведнъж си спомни какво бе казал Рейдж за часовете, които бе прекарал край леглото й в онази човешка болница: очакващ тя да умре и неспособен да го промени, изгубен, макар да знаеше адреса, където се намираше физическото му тяло.
Сякаш земното притегляне нямаше никакъв ефект върху мен, беше й казал, и едновременно с това ме смазваше. А после ти затваряше очи и сърцето ми спираше. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че ще дойде миг, в който щеше да изглеждаш така завинаги. И единственото, което знаех със сигурност, бе, че никога няма да бъда същият и не по хубав начин… защото ти щеше да ми липсваш повече, отколкото някога щеше да ме бъде грижа за каквото и да било в живота ми.
А после Скрайб Върджин беше променила всичко това.
Ала ето че сега Мери беше тук… и се бореше да го запази жив.
А причината — когато наистина се съсредоточеше върху нея — й се струваше погрешна, напълно погрешна и въпреки това нямаше да спре.
В началото дори не усети искрицата топлина, насред обърканите си чувства. В ума й се случваха толкова много неща, а промяната в температурата бе почти незабележима. Много скоро обаче вече нямаше как да я пренебрегне.
Мери примига и като се намръщи, сведе очи към ръцете си.
Не отмести длани, за да види какво се случва отдолу.
— Рейдж? Рейдж… ще останеш ли с нас?
Топлината бързо стана толкова интензивна, че се разля по ръцете й и сгря въздуха, който тя вдиша, докато се навеждаше над своя хелрен. А после почувства някакво движение, сякаш звярът се мяташе под ръцете й…
Без никакво предупреждение, Рейдж отвори уста, пое си огромна глътка въздух и се надигна, запращайки я в тревата по дупе. Ръцете й се вдигнаха от него, разкривайки татуировката и…
Изображението на дракона бе изгубило очертанията си, цветовете му се бяха слели и все пак оставаха отделни.
Раната от куршум не се виждаше.
От всички се откъсна ахване, последвано от солидна доза недоумение, а след това от цял куп алилуя, изречени с бостънски акцент.
— Мери? — промълви Рейдж объркано.
— Рейдж!
Само че преди да успее да го прегърне, той бе разтърсен от мъчителна кашлица, навел глава напред, издутият му корем се сви, челюстта му се напрегна.
— Какво му става? — попита Мери, протягайки ръце напред, макар че едва ли имаше с какво да помогне. Та дори медицинският персонал изглеждаше объркан, а те имаха докторски титли пред имената си…
Рейдж изплю проклетия куршум.
Право в шепата й.
При последния, мощен напън нещо изхвърча от устата му и тя инстинктивно улови заостреното парче олово… а Рейдж започна да диша на дълбоки, леки глътки, сякаш с него не се беше случило абсолютно нищо.
Мери завъртя куршума в шепата си и се разсмя.