Разнесоха се три различни телефонни иззвънявания; бяха приглушени и Кор ги долови единствено заради острия си слух. След това нещата се развиха бързо. И тримата си погледнаха телефоните (очевидно бяха получили съобщения), поспориха само за миг и се качиха в автомобил с искрящо сребристо купе, покрито с рисунки на тако и пица.
Тъй като беше неграмотен, Кор не можеше да прочете какво пише.
Тъй като беше воин, проклет да беше, ако ги оставеше да му се изплъзнат.
Докато колата минаваше покрай него, той затвори очи и се материализира отгоре й. И през ум не му мина да повика подкрепление. Където и да отиваха лесърите, с когото и да възнамеряваха да се срещнат, ако установеше, че врагът има прекалено голямо числено превъзходство, просто щеше да се изпари, без никой дори да разбере, че е бил там.
Пророчески думи.
В това, че шофьорът се отправи към реката, нямаше нищо чудно. Като се имаше предвид с какво търгуват, логично бе да се предположи, че някакъв конфликт, въоръжен или не, в местността под мостовете, се нуждае от подкрепление… или пък беше нещо свързано с Братството. Уви, целта им не беше онази воняща бетонна джунгла. Много скоро се качиха върху магистралата и се понесоха със скорост, от която Кор беше принуден да се свие и да се предпази от вятъра, вкопчвайки се с всички сили за автомобила.
Пътуването не беше от лесните, но не защото теренът беше неравен, а заради скоростта и хапещия студ. Не след дълго обаче автомобилът сви в една отбивка и забави достатъчно, та Кор да надигне глава и да установи, че се намира в жилищна част на север от центъра. Не се задържаха дълго там и много скоро навлязоха в по-провинциална местност.
Не, беше нещо като парк.
Не… беше нещо друго.
Когато най-сетне свиха наляво и навлязоха в някакъв имот, Кор нямаше никаква представа къде се намират. Гола, неподдържана земя… пълна с изоставени сгради. Училище? Да, помисли си той.
Само че това място вече не принадлежеше на човеците.
Миризмата на лесъри, с която беше пропит въздухът, беше толкова силна, че тялото му реагира инстинктивно, изпращайки прилив от адреналин, готвейки се за битка.
Първият от осакатените убийци изникна край едни храсталаци, а докато автомобилът се носеше напред, се появиха още и още.
Кор затвори очи, успокои се и се материализира върху плоския покрив на една пететажна сграда пред мястото, където пикапът спря. Стъпвайки внимателно между паднали клони и купчинките листа, гниещи в студените локви, Кор се приближи до ръба. Същинските размери на онова, което трябва да е било масирана атака над Обществото на лесърите, ставаха ясни при вида на адската касапница насред кампуса: огромен участък изпотъпкана трева и дървета беше осеян с части от тела, полумъртви, полуживи убийци и море от черната, мазна кръв на Омега.
Беше като изображение на самия Дънд.
— Братството — каза Кор във вятъра.
Нямаше друго обяснение. И докато си представяше каква ли стратегия бяха използвали, усети, че им завижда за тази битка. Как му се щеше тя да бе за него и неговите войници…
Кор се обърна рязко.
Нещо се движеше на покрива зад него. Говореше. Ругаеше.
В мрака, напълно безшумно, той извади стоманено острие от ножницата на гърдите си и приклекна. Пое напред, следвайки звуците и миризмата, носена от студения вятър. Беше човек.
— … видеозапис! Не! Казвам ти, беше нещо страшно!
Кор се извиси зад гърба на жалкия двукрак плъх, незабелязан, докато човекът продължаваше да говори в телефона си.
— На един покрив съм… улових шибаното нещо на камерата! Не, Чуч, Ти Джей и Соз избягаха, но аз се качих тук… беше дракон… Какво? Не, Джо, ефектът от ЛСД-то мина още тази сутрин… Не! Ако е просто халюцинация, как така току-що го качих в Ютюб?
Кор вдигна ножа над рамото си.
— Не! Говоря ти сериозно…
Така и не довърши, когато Кор го удари по тила с дръжката на ножа. Тялото му се свлече безжизнено настрани, а Кор улови телефона и го доближи до ухото си.
— Дъги? Дъги! — долиташе женски глас от другата страна на линията. — Какво стана?
Кор прекъсна връзката, пъхна телефона в джоба си и се надвеси над ръба на покрива. Тримата лесъри, с които беше дошъл, не бяха стигнали далеч — изглеждаха потресени от сцената, която ги заобикаляше, неспособни да реагират на мащабите на понесените загуби.
Най-добре да се оправи първо с тях, преди да бяха изчезнали нанякъде.
Прекрачи свлеклия се на земята човек и скочи от сградата, дематериализирайки се, за да не се убие докато падаше, и приемайки физическите си очертания на земята.