Това беше хубаво за тях. Тази пареща сексуална връзка беше важна за тях сега.
Особено когато тя задвижи ръката си нагоре-надолу по ствола му, стискайки лекичко връхчето му, когато стигнеше до него. Все по-бързо. И по-бързо. Докато той се запъхтя, сладостната болка на очакването прониза цялото му тяло, а главата му се завъртя.
Вече не беше уморен. Ни най-малко.
— Мери. — Напрегна се в леглото, извивайки гръб, сграбчил матрака от едната страна и пречката на леглото от другата. — Мери, почакай…
— Какво има?
Тя спря и той поклати глава.
— Не, не спирай… просто искам да направиш нещо за мен.
— Какво? — попита тя, прокарвайки отново длан нагоре по ствола му… и надолу… и отново нагоре…
Какво, по дяволите, се канеше… а, да.
— Ела тук, ела по-близо.
Тя го направи и Рейдж прошепна нещо в ухото й.
Смехът й накара и него да се усмихне.
— Сериозно? Това ли искаш?
— Да. — Тялото му отново се изви и бедрата му се раздвижиха, така че ерекцията му се отърка в дланта й. — Моля те. Ще те умолявам, ако така ти харесва… обожавам, когато те умолявам за нещо.
Мери се премести по-нагоре върху болничното легло и се зае сериозно за работа. А после се приведе към ухото му… и със съвършено произношение каза:
— Нищо, нищо. Нищо. Нииииииииищо.
С необуздана, дрезгава ругатня, Рейдж свърши толкова силно, че видя звезди посред бял ден, а под чаршафите стана ужасна цапаница. И през цялото време мислеше единствено за това колко много обича своята жена.
Колко невероятно много я обича.
Две врати по-надолу от вербално предизвикания оргазъм на Рейдж, Лейла седеше в собственото си болнично легло, с огромна топка червена прежда от едната си страна и най-дългия шал на света, спускащ се към пода, от другата. А по средата? Корем, който ставаше толкова голям от близнаците, които растяха вътре, че й се струваше, че някой бе сгънал дюшек и го бе завързал за тялото й.
Не че се оплакваше. Малките бяха добре и стига само да си седеше в леглото, знаеше, че им дава най-добрия шанс да се родят живи и здрави. И действително, Куин, техният баща, и неговият любим, Блей, я глезеха безмилостно, сякаш и двамата биха искали да могат да преминат през това пленничество в леглото вместо нея.
Толкова прекрасни мъже.
Докато започваше поредния нов ред, тя се усмихна, спомнила си предложението на Блей да изплете нещо, тъй като това бе помогнало на неговата майка, Лирика, която също трябвало да го износи на легло. Съветът се беше оказал добър — имаше нещо особено успокояващо в потракването на иглите, усещането на меката прежда между пръстите й и видимия напредък. Само дето вероятно щеше да се наложи да нареже нещото на парчета или да го подари на някой жираф.
Защото да гледаш „Истинските домакини“, без да правиш нищо продуктивно, беше невъзможно. Независимо какво твърдеше Ласитър.
Виж, „Терапия за двойки“ с доктор Джен беше друго нещо… макар че, разбира се, тя не научаваше нищо, което би могла да използва в собствената си връзка. Защото нямаше мъж, когото да нарече свой.
Не, това което имаше, бе нездравословна обсебеност, завършила катастрофално. И това беше добре… въпреки че загубата на онова, което изобщо не би трябвало да иска, й беше причинила невъобразима — и неоправдана — болка.
Само че не беше редно да се влюбваш във врага. И то не само защото си Избраница. А защото Кор и шайката му копелета бяха обявили война на Рот и Братството.
Ето защо.
— Престани — промълви тя и затвори очи, а иглите в ръцете й спряха за миг. — Просто… престани.
Не мислеше, че е в състояние да понесе дори още миг чувството за вина и знанието, че е предала онези, които й бяха най-скъпи. Да, бяха я излъгали и принудили… но в края на краищата сама бе отдала сърцето си на някого, комуто не би трябвало.
И въпреки всичко, то все още му принадлежеше.
Откъм коридора отново се разнесе звук и тя погледна към вратата, заповядвайки на мислите си да поемат в друга посока. Тази вечер тренировъчният център беше доста оживен — гласове, стъпки, отваряне и затваряне на врати… и по някаква причина, това я беше накарало да се почувства още по-изолирана. Но разбира се, когато беше тихо, имаше по-малко неща, които да й напомнят за всичко, което пропускаше.
И все пак, не би искала да бъде никъде другаде.
Лейла сложи ръка върху окръгления си корем и си помисли, че напоследък животът й действително беше насочен повече навътре, отколкото навън… и всеки път, щом започнеше да става неспокойна, трябваше просто да си напомни какво беше заложено на карта.