Изведнъж останките от клането, парчетата и петната от лесърите се втечниха в лепкава сянка, която се събра в едно, превръщайки се в приливна вълна, понесла се към своя господар, своя дом, своята сърцевина.
Омега я погълна до последната капка, възвръщайки си онази част от себе си, която даваше на лесърите си по време на церемонията по въвеждане в Обществото, оставяйки бойното поле така чисто, както преди нападението, и единствено изпотъпканата трева и повалените дървета издаваха какво бяха сторили звярът и Братството.
Когато всичко свърши, Омега застана насред площада пред училището и описа кръг, сякаш проверяваше свършеното. А после, също толкова бързо, колкото беше дошло, злото създание изчезна, оставяйки след себе си проблеснала за миг светлина… а секунда по-късно и тя изчезна.
— Ще изчакаме — просъска Ви. — Нека да изчакаме.
Нямаше да приеме на доверие, че Омега действително си беше отишъл. Проблемът бе, че скоро щеше да съмне… и да, щом не можеше да ги предпази от дъжда, защитният мис със сигурност не бе в състояние да се справи с лъчите на слънцето.
Можеха обаче да си позволят да останат още мъничко. Просто за всеки случай.
По-добре прекалено предпазливи, отколкото разкрити. Пък и му трябваше малко време, докато единствената топка, която му беше останала, отново се спуснеше на мястото си.
Мамка му.
12.
— Не мога да повярвам, че е необходимо.
Обратно в тренировъчния център на Братството, Асейл се взираше в тъмнокосия човек, който затваряше раната върху прасеца му с игла и конец. Когато мъжът продължи онова, което правеше, без да отговори, Асейл извъртя очи.
— Казах…
— Да, да. — Мъжът отново заби иглата в кожата му и я издърпа, докато черната нишка се опъна. — Беше достатъчно ясен. Единственото, което ще ти кажа, е, че метицилин-резистентният стафилокок не го е грижа дали си вампир, или човек, а да оставиш петнайсетсантиметрова рана отворена, е върхът на глупостта.
— Раните ми зарастват страшно бързо.
— Не достатъчно бързо, приятелче. И ще престанеш ли да мърдаш? Все едно шия златна рибка във вода.
Всъщност, не можеше да престане. Крайниците му очевидно си имаха собствено мнение в момента и докато поглеждаше към часовника на стената и пресмяташе колко малко остава до зазоряване, треперенето стана още по-силно…
Вратата се отвори и братовчедите му влязоха в помещението.
— Мислех, че не искате да гледате — измърмори Асейл.
И наистина, Ерик, онзи отляво, упорито избягваше да поглежда към кърпежа.
Колкото и опитен убиец да беше, от медицинските процедури стомахът му се свиваше, противоречие, което можеше да бъде забавно… ала в случая не беше.
Всъщност, Асейл не беше в настроение за каквото и да било лекомислие. Не се беше съгласил да го доведат в имението на Братството за лечение. Искал бе да се върне в къщата си на река Хъдсън и да си начеше крастата, която много скоро щеше да стане непоносима.
— Кога ще си готов? — попита.
— След това ще ти направя снимка на рамото.
— Не е нужно.
— От кой университет е медицинската ти диплома?
Асейл изруга и се отпусна върху носилката. Медицинската лампа над него, с ярката си светлина и подвижен микроскоп, бяха като извадени от някой научнофантастичен филм. И докато затваряше очи, нямаше как да не си спомни как идва тук със своята Марисол, след като я беше освободил от Бенлоис… как минават през сложната охранителна система от порти, как слизат под земята, как прекрачват в това безупречно болнично заведение.
Опита се обаче да не допусне мислите му да поемат натам. Тази посока беше прекалено мъчителна.
— Ще трябва да си тръгна преди зазоряване — избъбри. — И искам оръжията, телефоните и останалите ни лични вещи да ни бъдат върнати своевременно.
Лекарят не отговори, докато не довърши и последния шев и направи малък възел в основата на глезена му.
— Имаш ли нещо против да помолиш момчетата си да излязат навън за минутка?
— Защо?
— Зейдист иска да стоим тук — обади се Ерик. — А нямам особено желание да споря с него, тъй като съм невъоръжен и ми се ще да запазя притока на кръв към главата си.
Лекарят се облегна назад върху въртящото се столче и за първи път Асейл успя да прочете какво беше избродирано върху бялата му престилка: ДОКТОР МАНУЕЛ МАНЕЛО, ГЛАВЕН ХИРУРГ. Под черните букви бе изписано името на болница.
— Братята са те довели от света на човеците само за тази нощ ли? — попита Асейл. — Как е възможно?
Доктор Манело сведе очи към името си.