— Престилката е стара. А старите навици умират трудно… нали така?
Когато човекът срещна погледа му, Асейл се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Съгласен ли си да говоря откровено пред тези двамата?
— Те са от моята кръв.
— Това „да“ ли означава?
— Вие, човеците, сте толкова странни.
— И няма да е зле да внимаваш с този високомерен тон, задник такъв. Женен съм за една от вас. И ще ме извиниш, задето си мисля, че може би няма да искаш да повдигна въпроса за зависимостта ти пред други… независимо дали са ти роднини, или не.
Асейл отвори уста. Затвори я. Отново я отвори.
— Не знам за какво говориш.
— Нима? — Мъжът свали яркосините си ръкавици и като подпря лакти върху коленете си, се приведе напред. — Тресеш се върху масата ми сякаш имаш уртикария. Облян си в студена пот, но не защото те боли нещо. Зениците ти са разширени. И съм почти сигурен, че ако ти върна палтото, първото, което ще направиш, ще бъде да се извиниш и да отидеш в тоалетната, за да изсмъркаш остатъка от кокаина в стъкленицата, която извадих от вътрешния му джоб. Как се справям? Прочетох ли правилно мислите ти? Или ще продължиш да лъжеш?
— Нямам проблем с наркотиците.
— Аха. Разбира се, че нямаш.
Човешкият лекар се изправи на крака и сега бе ред на Асейл да избягва да погледне към братовчедите си — и така прекрасно усещаше очите им, приковани в него.
Поне никой от тях не каза каквото и да било.
— Виж, на мен ми е все тая. — Доктор Манело се приближи до една работна маса, върху която имаше компютър, химикалки и бележник. Наведе се, надраска нещо и като откъсна най-горното листче, го сгъна надве. — Това е номерът ми. Когато стигнеш дъното, обади ми се и ще ти помогнем с детоксикацията. Междувременно, имай предвид, че продължителната употреба на кокаин води до цял куп забавни неща, като пристъпи на паника, параноя и дори психоза. Вече си започнал да губиш тегло и както споменах, трепериш като лист. Освен това носът ти тече и съм почти сигурен, че носната ти преграда е изкривена.
Асейл хвърли поглед към кошчето за боклук до себе си и се зачуди как всички тези носни кърпички се бяха озовали вътре. Несъмнено не можеше да е… хм. В ръката си стискаше направена на топка кърпичка, за която дори не си беше дал сметка.
— Не съм пристрастен.
— Тогава вземи това и го изхвърли. — Човекът му протегна листчето. — Изгори го. Направи го на фунийка и го използвай, за да изсмъркаш следващата си доза.
Асейл пое онова, което му подаваха, а лекарят се обърна, сякаш вече бе забравил случилото се.
— Е, какво ще кажеш, ще направим ли снимката, или не? А кога можеш да си тръгнеш, ще ти кажат братята. Заминаването оттук не става по собствено желание, както, сигурен съм, разбираш.
Асейл демонстративно смачка листчето хартия и го метна при кърпичките в кошчето.
— Да — заяви сухо. — Напълно съм наясно точно колко недоброволно е.
Вишъс подкара пикапа с нарисуваните тако и пица към имението. С мръсна газ.
Колата не беше предвидена за подобни скорости и цялото преживяване му напомняше за стар самолет, опитващ се да излети от обрасла с трева писта — всичко вибрираше, дотам, че на човек направо му се струваше, че само едно кихване го дели от пълна молекулна дезинтеграция. Не сваляше обаче крак от педала на газта… както правиш, когато ти остават едва около двайсет и пет минути тъмнина и поне шейсет километра. А определено не искаш просто да зарежеш възможното доказателство за лесъри край пътя.
Все пак, ако нещата вземеха особено лош обрат, двамата с Тор, който Ви бе настоял да дойде с него, можеха да спрат и да се дематериализират пред стъпалата на имението само за частица от секундата — Бъч току-що беше пуснал съобщение, че е пристигнал в тренировъчния център заедно с Кор. Така че нямаше защо да се тревожат, че на Тор може да му хрумне да приведе в действие някоя блестяща идея, включваща кръвопролитие и чувал за труп с името на копелето върху него.
Поне не и през следващите десетина минути.
— Ти ни спаси живота, когато Омега се появи.
Вишъс погледна към седалката до себе си. Тормент не беше казал нито дума, откакто се бяха изнесли от училищния двор преди двадесетина минути, след като Омега се беше изпарил оттам.
— И нямаше да убия Кор.
— Сигурен ли си?
Когато Тор не каза нищо повече, Ви си помисли: О, да, определено нямаше да убиеш онзи шибаняк.
— Не че не те разбирам — измърмори Ви, когато благодарение на едно нанадолнище на магистралата вдигна скоростта на сто и десет километра в час. — Ние всички искаме да му видим сметката.