Твърде много, за да се справят с тях, дори за Братята, така че да, малкият му „подарък“ от Скрайб Върджин щеше да им свърши добра работа.
На това му се казваше нечестно предимство. Преди повече от век майката на расата му беше дала негова лична система за принудителна пауза, модифицираща поведението програма, която беше толкова обременяваща, толкова неприятна, толкова непреодолима, че успяваше да го върне от ръба на това да се превърне в истински задник. Благодарение на дракона, ако Рейдж не държеше емоциите и нивата си на енергия под контрол, наставаше същински ад.
Буквално.
Да, през изминалия век общо взето бе успял да не допусне звяра да изяде най-близките му, или да ги изтипоса в новините със заглавие „Джурасик Парк е истински“. Ала като се имаше предвид онова, пред което той и братята му бяха изправени в момента, както и колко изолирано беше училището… Ако имаха късмет, огромното копеле с лилави люспи, зъби като верижен трион и свиреп глад, днес щеше да похапне на воля. Само трябваше да се погрижат менюто му да се състои единствено от лесъри.
Никакви братя за предястие, ако обичате. Нито пък хора за десерт, ако нямате нищо против.
Последното бе не толкова заради някакви особено топли чувства към хората, колкото от съображения за сигурност. Двукраките плъхове не ходеха никъде без две неща: половин дузина от еволюционно по-нисшите си лайняни приятелчета и шибаните си мобилни телефони. Човече, Ютюб беше истински трън в задника, когато се опитваш да опазиш войната си с неживите в тайна. В продължение на близо две хиляди години вампирите, воюващи с лесърите на Омега, не влизаха в работата на никого, освен на участниците в тази война, и фактът, че човеците явно не бяха в състояние да се придържат към онова, което умееха най-добре (да съсипват околната среда и да обясняват на другите какво да мислят и да говорят), бе само още една причина да ги ненавижда.
Проклетият му интернет.
Заповядвайки си да мине на по-ниска предавка, за да не отприщи звяра прекалено скоро, Рейдж се фокусира върху един мъж, който тъкмо заемаше позиция под прикритие на около пет метра от него. Асейл, син на Някой-си-там, беше облечен в погребално черно; тъмната му като на Дракула коса не се нуждаеше от камуфлаж, а убийственото изражение върху греховно красивото му лице бе такова, че нямаше как да не го уважаваш. На това му се казваше услуга… както и завъртане на сто и осемдесет градуса. Наркодилърът беше удържал на думата, която беше дал на Братството, и бе сложил край на бизнес отношенията си с Обществото на лесърите, оставяйки кутия с главата на главния лесър в краката на Рот.
И разкривайки местоположението на това свърталище, което неживите използваха като главна квартира.
Ето как всички се бяха озовали тук, изпокрити в храсталаците, и чакаха да удари часът на развръзката.
В това нападение нищо не бе оставено на случайността — след като в продължение на много нощи (и дни, благодарение на задника Ласитър, който се беше нагърбил с разузнаването по светло), атаката беше грижливо планирана, координирана и готова за изпълнение. Всички бойци бяха тук: Зи и Фюри, Бъч и Ви, Тор и Джон Матю, Куин и Блей, както и Асейл и двамата му братовчеди, Зъб I и Зъб II.
Защото кой го беше грижа какви са имената им, стига да се появяха въоръжени и с достатъчно муниции.
Медицинският персонал на Братството също беше наблизо в бойна готовност: Мани — на около километър и половина оттам в мобилната си операционна, а Джейн и Елена — на около три в един минивановете.
Рейдж си провери часовника. Малко повече от шест минути.
Лявото му око заигра и той изруга. Как, по дяволите, щеше да издържи толкова дълго?
Оголвайки вампирските си зъби, той изпусна дъха си през носа, като бик, който се кани да се хвърли в атака.
Исусе, не помнеше кога за последен път бе в подобно състояние. И не искаше да мисли каква беше причината. Всъщност, избягваше да мисли за причината от… колко отдавна?
Ами, откакто между тях с Мери се бяха появили онези затруднения и той бе започнал да се чувства…
— Рейдж.
Името му беше прошепнато толкова тихо, че той се сепна, защото не беше сигурен дали подсъзнанието му не беше започнало да му говори. Не. Беше Вишъс… с такова изражение, че Рейдж май би предпочел действително да страда от раздвоение на личността. Диамантените му очи горяха с лоша светлина, а татуировките около слепоочието определено не помагаха.
Козята брадичка беше неутрална… освен ако не говорим за стил, в който случай брадичката беше престъпление против добрия вкус с епични размери.