— Всъщност, смъртта вече е факт.
— Ъ?
По някаква причина мислите й се върнаха към нощта преди две години, когато Рейдж, Ви и Бъч бяха убили онзи агресивен хелрен, за да спасят Бити и Аналай.
— Майката на Бити почина снощи.
— По дяволите. — Рейдж се приведе напред, сякаш се канеше да скочи от леглото, въпреки че нямаше никаква физическа опасност, от която да я защити. — Защо не ми каза, по дяволите?
— Ами ти беше доста зает с това да умираш…
— Трябваше да ми кажеш. Исусе, накарах те да ми направиш чекия…
— Престани. Наистина ми хареса. Нуждаехме се от това.
Когато красивото му лице се напрегна мъчително и той скръсти ръце на гърдите си, сякаш беше бесен на самия себе си, Мери се надигна и го целуна по устните.
— Благодаря ти.
— За какво?
— Задето те е грижа за нея.
— Как би могло да не ме е грижа? С какво мога да помогна?
Мери се облегна назад и рече:
— Липсваше ми.
Рейдж опипа въздуха между тях, сякаш се опитваше да я докосне и тя сложи лице в шепите му, оставяйки го да помилва бузите и линията на челюстта й, шията й.
— Ти също ми липсваше — каза той дрезгаво. — Напоследък сякаш живеехме някак… паралелно. Не отделно, а паралелно.
— Съжалявам. Знам. Бях прекалено погълната от нещата в „Убежището“, а това не е честно.
— Спри. Никога не трябва да ми се извиняваш, задето обичаш работата си и искаш да се отдадеш изцяло на онова, което правиш. Аз съм последният, който не би го разбрал. Ти си изключителна там, невероятен човек, който помага на всички…
Мери сведе очи, макар че всъщност нямаше поглед, който да избегне.
— Невинаги. Господи, невинаги.
— Разкажи ми, Мери. Не искам да те притискам, но… ти просто трябва да говориш с мен.
Споменът за всичко, което се беше случило, се завърна в главата на Мери и очите й отново се наляха със сълзи.
— Аз, ъ… обадиха ми се, че нещата с Аналай не вървят на добре, така че заведох Бити в клиниката на Хавърс. Наистина си мислех… ами, когато майка ми умря, бях до нея и това беше важно за мен… особено по-късно, разбираш ли? Искам да кажа… има известна утеха в това да знаеш, че не е била сама, когато е умирала. Че… че тя е била с мен в началото на моя живот, а аз бях с нея в края на нейния. — Мери си пое дъх на пресекулки. — Искам да кажа, Бити е малка… предстоят й толкова много години, в които да живее с това. И онова, което беше важно за мен като възрастна, ами, стори ми се, че е нещо, което ще бъде важно и за нея по-късно. Както и да е… не исках да стане така.
— Как?
Мери закри лице с длани, когато споменът се вряза в съзнанието й като нож.
— Когато Бити… господи, когато Бити улови ръката й, майка й умря, в същия миг. Бити си помисли, че тя е виновна. Беше ужасно. Изобщо не бе това, което исках за която и да било от тях.
Аз я убих! Аз я убих!
— Може би майка й я е чакала.
Мери избърса очите си и отпусна безсилно ръце.
— И аз това си повтарям. Не че помага особено…
— Мери, когато ме простреляха на бойното поле и умирах, чаках да дойдеш при мен. Това бе единственото, в което се бях вкопчил с всичка сила. Когато обичаш някого и си отиваш, чакаш той да дойде… и за това е нужна много енергия, голяма концентрация. Казвам ти, Мери, чаках те, защото исках да се простя с теб, но нямаше да издържа още дълго… и въпреки че с теб извадихме късмет и ти ми спаси живота, истината е, че сам удължих страданието си, единствено за да получа този миг с теб.
— О, господи, сериозно… да те видя да страдаш по този начин… това бе един от най-ужасните моменти в живота ми…
Сякаш твърдо решен да не й позволи да се отклони от темата, Рейдж продължи да говори едновременно с нея:
— Трябва да кажеш това на Бити. Кажи й, че майка й е умряла в онзи миг, защото гласът на детето й е бил онова, което е имала нужда да чуе, преди да отиде в Небитието. Трябвало е да се увери, че дъщеря й е добре, преди да си тръгне… и ти гарантирам, Мери, че ако си казала дори една думичка в онази стая, Аналай е разбрала, че си там, заедно с детето й. А за нея това е означавало, че Бити ще бъде в безопасност. Аналай е напуснала света, защото е знаела, че вече може да си отиде.
— Не бях мислила за станалото по този начин — промълви Мери. — Каза го толкова хубаво. Иска ми се да можеше да го кажеш и на Бити.
— Може би един ден ще го направя. Само кажи датата и часа и съм там.
Очите му сякаш се съсредоточиха върху нея и макар да не можеше да я види, Мери бе напълно сигурна, че в този миг за него не съществуваше нищо друго освен нея и нейните проблеми. Добавете към това и невероятната му мъжка красота, либидото и огромното сърце…