— Вече знам защо не ставам преди обяд — измърмори Дъги.
Джо вдигна поглед към голите клони над тях. Мразеше да бъде песимистка, ала не можеше да не се зачуди дали на някой от тях няма да му хрумне да падне и да я премаже.
— Защо те оставих да ме убедиш да дойда?
Дъги обви ръка около раменете й.
— Защото ме обииииииичаш.
— Не. — Тя го смушка в ребрата. — Определено не е това.
И все пак, в известен смисъл беше. Запознала се бе с Дъги и неговата тайфа чрез един свой познат и те я бяха взели при тях в момент, в който отчаяно бе имала нужда от място, където да се подслони. Първоначалната идея бе да спи временно на дивана им, но после в апартамента им се беше освободила стая и година по-късно тя живееше в нещо, което приличаше на колежанско мъжко общежитие. Заедно с тайфа непокорни непораснали мъже. За които май беше отговорна.
— Наближаваме. — Дъги сложи ръце на главата си, сякаш беше на път да експлодира. Което беше напълно възможно. — Искам да кажа, парчета от тела навсякъде и тази миризма. По-зле и от нашия хладилник. Говоря ти за мъртви тела, Джо. Мъртви! Само дето се движеха! А после онзи…
— Халюцинация на дракон. Вече ми каза.
— Нали видя видеото!
— И мислиш, че ти вярвам? — Тя поклати глава. — Не се хващам два пъти на една и съща…
— Джо. Беше истински. Беше съвсем истински… видях чудовище и…
Докато Дъги отново се впускаше в невероятната си история, Джо се съсредоточи върху възвишението пред тях.
— Да, да, вече ми каза. И за разлика от твоята, моята краткосрочна памет все още си е съвсем добре.
— Чуч, Ти Джей и Соз също го видяха.
— Сигурен ли си? Защото когато им пуснах съобщение тази сутрин, те ми казаха, че е било просто кофти халюцинация от дрогата. Нищо повече.
— Те са идиоти.
Докато поемаха по възвишението, Джо се усмихна и реши, че май беше отишла прекалено далеч в обратната посока. Не беше пасвала сред претенциозните типове, по които си падаха родителите й, но тайфа безделници, чиято единствена цел в живота бе да се надрусат хубаво, също не беше нейната среда.
Все пак, бяха страшно забавни. През по-голямата част от времето.
Пък и истината бе, че нямаше представа къде е мястото й.
— Ще видиш — оповести Дъги, докато изкачваше възвишението тичешком. — Виж само!
Джо се присъедини към него… и поклати глава при вида на онова, което не се разкри пред очите й.
— Какво точно се очаква да видя? Дърветата, сградите или тревата?
Дъги отпусна ръце.
— Не, не, нещо тук не е наред. Не…
— Според мен най-после окончателно си прецакал мозъка си, Дъги. Така става, когато вземаш дванайсет дози ЛСД в рамките на шест часа. Поне този път си мислил, че е вярно, за разлика от онзи номер с колата, който ми погоди.
Да, в мястото под тях, което несъмнено беше центърът на кампуса, нямаше нищо необичайно. Никакви трупове. Никакви парчета от тела. И никаква миризма. Нищо, освен още изоставени сгради, студен вятър и нищо странно.
— Не, не, не…
Докато Дъги се втурваше надолу по хълма, Джо опита да си представи как ли бе изглеждало мястото, когато все още е функционирало. Трудно й бе да си представи как майка й посещава часове в тези сгради. Как спи в тях. Как за първи път танцува с баща й в една от тях.
Интересно, миналото й се струваше точно толкова недостъпно, колкото бе и настоящето с тези двама души, които я бяха осиновили. Между тях тримата така и не се беше получило и макар че да бъде сама невинаги беше лесно, бе истинско облекчение да се откаже от всички онези изтощаващи опити да симулира връзка, която никога не бе съществувала наистина.
— Джо! Ела тук!
Когато тя сложи ръка до ухото си, преструвайки се, че не го чува, Дъги се затича към нея с разпалеността на проповедник. Улови я за ръка и я затегли надолу, зад развяващото му се войнишко яке.
— Виждаш ли колко е изпотъпкано всичко ей там? Виждаш ли?
Джо се остави да бъде издърпана до едно място, където тревата действителното беше здравата изпотъпкана. Което едва ли приличаше на сцена от филм на ужасите. И определено не беше онова, каквото и да беше то, от видеото, което Дъги беше настоял тя да изгледа отново и отново.
Не беше сигурна как да обясни всичко. За едно обаче беше сигурна — нямаше да си тормози мозъка, мъчейки се да навърже всичко заедно.
— Видя какво качих в интернет! — каза Дъги. — А някой ми взе телефона, защото не искат никой друг да го види!
— Вероятно просто си го изгубил…
— Бях там горе. — Той посочи най-високата от тухлените постройки. — Ей там! Оттам го снимах!