— Хей, Дъги, не се засягай, но аз трябва да отивам на работа…
— Джо, говоря ти сериозно. — Той се завъртя в кръг. — Е, добре, как ще обясниш тогава това, че всичко наоколо е така изпомачкано? А?
— Откъде да знам. Ти и тримата ти съквартиранти като нищо сте тичали в кръг голи. Макар че определено предпочитам да не задълбаваме в тази възможност.
Дъги я изгледа.
— Тогава откъде съм взел онова видео? А?
— Не знам, Дъги. Честно казано, картината е толкова размазана, че нямам представа какво виждам.
Тя го остави да се пощура още малко насам-натам, излизайки й с нова доза „Как ще обясниш това?“ и „Какво ще кажеш за това?“, преди да реши, че й стига толкова.
— Виж, наистина съжалявам, но аз си тръгвам. Можеш да се върнеш с мен или да си повикаш такси. Ти решаваш. О, чакай. Нямаш телефон. Май ще се наложи да се поразходиш.
Когато тя се обърна, той каза с неочаквано зрял глас:
— Говоря сериозно, Джо. То наистина се случи. Не ме е грижа какво казват онези тримата. Знам кога съм друсан и кога не съм.
Когато Джо спря и го погледна през рамо, лицето му придоби обнадеждено изражение.
— Имаш ли нещо против да те оставя на спирката на „Джеферсън“? Не мисля, че ще имам време да те откарам до вкъщи.
Дъги разпери отчаяно ръце.
— Хайде де, Джо… нека само ти покажа ей тук…
— Автобусната спирка, значи. И ми напомни за това следващия път, когато решиш да вземеш ЛСД. Искам да съм подготвена.
15.
По-късно Мери се събуди след дълъг, отморяващ сън… и се усмихна на своя очевидно заспал хелрен. Спеше дълбоко, очите му бяха затворени, едната му руса вежда потрепваше и скърцаше леко със зъби, сякаш сънуваше, че спори с някого или играе билярд. Дишането му беше дълбоко и равно, и да, хъркаше. Не като дъскорезница обаче. Нито като спортна кола, форсираща на червен светофар. Нито дори като звуците, които Бъч издаваше, като ранен язовец… нещо което трябваше да чуеш с ушите си, за да повярваш, че е възможно.
Не, звуците, които нейният мъж издаваше, бяха по-скоро като една от онези кафемашини на „Крупс“, малко преди кафето да стане готово — тихо бълбукане, на чийто успокояващ ритъм тя можеше да заспи без проблем, или пък да си лежи будна и да го слуша, ако беше притеснена. Като се замислеше, хъркането му вероятно бе най-тихото нещо у него, като се имаше предвид колко тежки бяха стъпките му, колко висок бе смехът му и колко много говореше, особено когато подкачаше братята си.
И това бе просто част от всичко, което тя обожаваше у него.
Той винаги беше толкова жив. Толкова безкрайно жив.
Слава богу.
Мери се протегна внимателно, за да не го събуди, и погледна часовника на стената. Седем вечерта. След залез-слънце.
Като се имаше предвид колко бе уморен, Рейдж вероятно щеше да спи още четири-пет часа. Навярно беше най-добре да излезе сега и да се върне, когато се е събудил.
— Ще отида в „Убежището“ за малко — каза тихичко. — Ти остани с него. Кажи му, че няма да се бавя и да ми се обади, ако иска.
Говореше на звяра, естествено, използвайки огромния, страховит дракон като личен асистент. Ала това действаше. Ако се налагаше да излезе, когато Рейдж беше заспал, винаги казваше на звяра какво прави и кога ще се върне. По този начин Рейдж не се събуждаше облян в пот от мисълта, че е била отвлечена. Убита. Или че се бе подхлъзнала и бе паднала в банята, и сега кръвта й изтичаше върху мраморния под.
Да, обвързаните мъже имаха склонността да си правят прибързани заключения, които бяха мъъъъъъъничко преувеличени.
Мери се освободи внимателно от прегръдката на Рейдж… и остана така; загледана в гладката, небелязана кожа на гърдите му, тя докосна с връхчетата на пръстите си мястото, където беше прострелян.
— Така и не ти благодарих — прошепна. — Ти го спаси. Дължа ти… толкова много.
Начаса очите на Рейдж се отвориха… ала не той се беше събудил. Очите му бяха бели сфери, издайническата светлина на съзнанието на звяра се прикова в нея.
Мери се усмихна и помилва лицето на своя хелрен, знаейки, че драконът ще почувства допира й.
— Благодаря ти. Ти си добро момче.
Една по-тиха версия на изпълненото с обич пуфкане, с което звярът я посрещаше винаги, се изтръгна от гърлото на Рейдж.
— Заспивай отново. Ти също имаш нужда да си починеш. Миналата нощ здравата поработи.
Още едно пуфкане… и клепачите на Рейдж започнаха да натежават. Звярът опита да се съпротивлява на вълната на съня като кутре, но в крайна сметка изгуби битката, отново се разнесе хъркане и всеки от тях се върна в своята страна на сънищата.