Мери се наведе, целуна своя хелрен по челото и приглади косата му назад, след което отиде тихичко в банята, затваряйки вратата зад себе си. В мига, в който се обърна към плота до умивалника, се усмихна. Някой (о, кого заблуждаваше, несъмнено беше Фриц), бе оставил чисти дрехи и за двама им. Както и четки за зъби, самобръсначка и крем за бръснене, шампоан и балсам за коса.
— Фриц, ти наистина се сещаш за всичко.
И о, колко прекрасен беше душът, който си взе. От време на време се питаше дали звуците или миризмите няма да събудят Рейдж, но докато се подсушаваше, открехна вратата и установи, че освен дето се беше обърнал с лице към банята, той все така беше потънал в сън.
Вероятно защото беше казала на звяра какво става.
Докато си сушеше косата, се зачуди къде ли е волвото. Беше се прибрала в имението с мобилната операционна на Мани, ала някой несъмнено го беше докарал обратно, нали?
Е, винаги можеше да отиде в „Убежището“ с някоя от другите коли.
Петнайсет минути по-късно прекоси тихичко стаята и след един дълъг поглед към Рейдж, отвори вратата и…
— О, господи! — изсъска, отстъпвайки назад.
Последното, което бе очаквала да види, бе цялото братство пред болничната стая на нейния хелрен.
Ала всъщност не би трябвало да се учудва. Всички бяха тук — Ви и Бъч, Фюри и Зи, Блей и Куин, Тор и Джон Матю, дори Рот и Ривендж. Беше като да се озове пред футболен отбор… състоящ се от професионални борци… в пълно защитно облекло.
И това описание бледнееше пред количеството мъжкарство в коридора.
— Здравейте, момчета — каза тихичко, след като се увери, че е затворила добре вратата. — Сега той спи, но съм сигурна, че няма да има нищо против да го събудите.
— Не дойдохме за него — каза Рот ниско.
Мери го погледна и веждите й подскочиха.
— О.
Господи, да не беше сбъркала някъде? Трудно бе да прецени, като се имаше предвид, че кралят им, с тъмните си очила, винаги изглеждаше бесен.
Убийствено бесен.
Мери преглътна мъчително и заекна:
— Аз, ъъ…
— Благодаря ти, Мери — каза кралят, пристъпвайки напред заедно с Джордж, своето куче водач. — Благодаря ти, задето спаси живота на брат ни.
За миг Мери остана напълно слисана. А после кралят я притегли в крепка прегръдка.
Когато Рот се отдръпна, на рамото й висеше нещо.
Меч?
— Почакайте, какво е това? — Тя се сепна. — Защо е това… О, господи…
Оръжието беше изработено от пищно украсено злато, от дръжката до ножницата, и навсякъде по него блещукаха скъпоценни камъни, бели и червени. Аленият шарф, на който висеше, също беше пищно украсен със скъпоценни камъни и благороден метал. Изглеждаше много стар. Стар… и безценен.
— Рот, не мога да го приема… то е твърде много…
— Ти направи неоценима услуга на престола — обяви кралят. — Спасявайки живота на воин от личната ми охрана, ти си спечели най-висока кралска почит… И в бъдеще можеш да поискаш от мен да сторя нещо за теб, което да се равнява по стойност на твоето дело.
Мери заклати глава.
— Това не е необходимо. Наистина. Не е нужно.
И изведнъж се почувства ужасно. Наистина ужасно. Защото не беше спасила Рейдж заради тези прекрасни мъже, които толкова го обичаха. Не го беше направила и заради себе си.
Господи, защо… защо този миг трябваше да бъде заразен с драмата около Бити?
Мери посегна да свали меча.
— Наистина, не мога…
Един по един братята се приближиха до нея, прегръщайки я с всички сили, притискайки я, докато гръбнакът й се изви и тя не можеше да диша. Някои от тях прошепваха думи, които отекваха в нея, не просто заради онова, което казваха, но и заради уважението и почитта, с които бяха пропити дълбоките им гласове. Други просто се прокашляха, така, както правят мъжете, когато се мъчат да останат силни и овладени пред лицето на силни чувства. Ето го и Джон Матю, онзи, с когото бе започнала това невероятно пътуване, онзи, който бе поставил началото на всичко, обаждайки се на телефона за превенция на самоубийства, където тя работеше като доброволка.
Вишъс се приближи предпоследен и докато я прегръщаше, Мери усети дъх на тютюн, кожени дрехи и барут.
— Задължени сме ти — заяви той кратко. — Завинаги.
Мери си избърса очите и отново поклати глава.
— Приписвате ми прекалено голяма заслуга.
— Ни най-малко. — Той докосна бузата й с облечената си в ръкавица ръка. Докато се взираше в нея, в диамантените му очи, греещи насред суровото татуирано лице, имаше нещо толкова близо до нежност, колкото Мери беше виждала някога в тях. — Ти знаеше какво да направиш…