— Само че не знаех, Ви. Нямам представа откъде се взе онази идея.
За миг той се намръщи. А после сви рамене.
— Е, все едно. Ти ни върна брат ни. И въпреки че той е истински трън в задника, животът не би бил същият без него.
— Както и без теб — добави Зейдист.
Зи се приближи последен и когато разтвори широко ръце, по някаква причина робските окови татуирани около шията и китките му, се натрапиха на погледа й.
Прегръдката му беше скована. Неловка. Очевидно му беше трудно, докато държеше хълбоците си далеч от тялото й. Ала очите му бяха жълти, не черни, и когато се отдръпна, сложи ръка на рамото й.
Белегът, спускащ се от основата на носа му около към бузата, се изкриви, когато той й отправи малка усмивка.
— Страшно те бива да спасяваш животи.
Мери знаеше точно какво има предвид — всички онези сесии, които двамата бяха провели край котела в подземието на имението, в които той й разказваше за ужасяващия начин, по който беше малтретиран от своята господарка, а тя го беше слушала, правейки коментари единствено когато той се умълчеше задълго или я погледнеше така, сякаш търсеше спасителен сал, докато се бореше с вълните на всепоглъщащи срам и болка, и тъга.
— Понякога ми се иска да ме биваше повече — промълви тя, мислейки си за Бити.
— Не е възможно.
Когато Зи се върна при братята си, Мери приглади косата си. Изтри очите си. Пое си дълбоко дъх. Въпреки че в нея бушуваха най-различни емоции, хубаво бе да бъде с хора, които обичаха Рейдж толкова, колкото и самата тя.
Поне в това не се съмняваше нито за миг.
— Е. — Тя се прокашля. — Благодаря ви. Ала наистина…
Те до един я изгледаха свирепо и това бе едно от онези неща, които те изпълват с благодарност, че те харесват.
Нямаше как да не се разсмее.
— Добре, добре. Ще го задържа, ще го задържа.
Братята заприказваха, потупвайки се по гърбовете, сякаш се гордееха със себе си, задето й бяха оказали нужната чест.
Мери им помаха за последно и си заповяда да продължи към входа на подземния тунел… заедно с новия си меч.
Човече, беше наистина тежък, помисли си, докато го наместваше на рамото си.
Почти толкова, колкото товара, притискащ сърцето й.
Докато Мери се отдалечаваше по коридора, Ви извади ръчно свита цигара и я пъхна между предните си зъби. Запали я и се намръщи, мислейки си за онова, което тя му беше казала.
— Значи Кор не е в съзнание? — промърмори Рот.
Ви се обърна към краля и като изпусна струя дим, мина на друга предавка.
— Още не. А го нагледах само преди половин час.
— Къде го настанихте?
— Стрелбището. — Ви хвърли поглед към Тор, който не можеше да ги чуе. — И се редуваме да го охраняваме. Удовлетворен съм от начина, по който е завързан…
— Наистина ли използваш тези гадости за секс?
Като един, всички от Братството обърнаха глави при това прекъсване. Ласитър, падналият ангел, се беше появил от нищото; изглеждаше мъничко по-малко дразнещ от обикновено — черно русата му коса бе прибрана на плитка, която му стигаше до задника, черни кожени панталони покриваха срамотиите му, в ушите му имаше златни халки, гривни — около китките, пиърсингите върху зърната му блещукаха на флуоресцентното осветление. А може би бе просто заради небесния му нрав.
Как ли пък не.
— Какво, по дяволите, се е случило с шибаната ти риза? — попита Ви в отговор. — И защо си напуснал поста си, мамка му?
Дяволите да го вземат, знаеше си, че не бива да оставя този идиот на пост. Но поне Пейн все още беше на стрелбището… и това бе нещо, което Ви нямаше защо да проверява. Сестра му беше воин, на когото би поверил не само собствения си живот, живота на братята си и на своята шелан, но и би имал пълно доверие, че няма да позволи на затворника им дори да кихне без разрешение.
— Разлях нещо върху нея.
— Какво? Ял си, докато си бил на пост?
— Не. Естествено, че не. — Ласитър се приближи до мястото, където държаха хирургическите дрехи. — Е, добре де, да. Беше ягодов шейк… и дойдох само да си взема чиста риза. Ей сега се връщам. Споко.
Ви дръпна от цигарата си. Беше или това, или да стисне копелето за гушата.
— Ягодов? Наистина?
— Да ти го начукам, Вишъс.
Ангелът се усмихна и му изпрати целувка през рамо, но поне не си развя оная работа.
— Може ли да го убия? — промърмори Ви към Рот. — Моля те. Само веднъж. Или два пъти.
— Нареди се на опашката.
Ви си заповяда да се съсредоточи.
— Както казах, Кор няма да ни се измъкне.
— Искам да открием къде са се настанили копелетата — нареди Рот. — И да ги пленим. Но те със сигурност предполагат, че е бил заловен. Така бих постъпил аз. Никакво тяло и никакви свидетели на смъртта му. Най-безопасно е да предположат, че водачът им е бил пленен и да се изнесат оттам, където са се укривали досега.