Но поне тази непрестанна битка с предавките отвличаше мислите й от тревогата за Бити.
Пък и Фриц беше точно толкова добър механик, колкото и иконом.
Когато най-сетне пристигна в „Убежището“, тя паркира на алеята, слезе и закрачи напред-назад, куцукайки и ритайки с левия си крак, докато нещо не изпука и ето че вече не се чувстваше така, сякаш се движи като фламинго.
Изруга и се отправи към вратата на гаража. Въведе кода и влезе вътре. Задействаните от сензорите за движение светлини я накараха да закрие очите си с ръка, но поне не беше нужно да се тревожи, че ще се препъне в нещо. Помещението беше празно, ако не се брояха косачките за трева и няколко стари петна от бензин върху циментовия под. Три стъпала отвеждаха до вратата към кухнята; тя въведе кода и докато чакаше резетата да се освободят, се обърна, така че охранителните камери да видят лицето й.
Броени мигове по-късно вече беше в антрето; свали си палтото и го закачи заедно с чантата си на една от кукичките над шкафчето за обувки. В новата кухня в дъното цареше оживление — на печката се приготвяха купчини палачинки, върху плотовете се режеха плодове, купички и чинии се подреждаха върху дългата маса.
— Мери!
— Здрасти, Мери!
— Здравейте, госпожице Лус!
Мери си пое дълбоко дъх и отвърна на поздравите, прегръщайки този и онзи, докосвайки някого по рамото, плясвайки длан в дланта на това или онова дете. Имаше три служителки на смяна и тя размени няколко думи с тях.
— Къде е Рим?
— На горния етаж с Бити — отвърна тихо една къдрокоса служителка.
— Ще се кача при тях.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Сигурна съм, че ще има с какво. — Мери поклати глава. — Чувствам се ужасно заради нея.
— Всички се чувстваме така.
Мери отиде в предната част на къщата и пое по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Не си направи труда да провери дали Мариса е тук. Като се имаха предвид мащабите на нападението от предишната нощ, бе много вероятно да си е взела почивка, за да прекара малко време със своя хелрен.
Да бъдеш обвързана с член на Братството не беше за някого със слабо сърце.
Когато стигна на третия етаж, откри Рим, заспала в едно кресло до вратата на Бити. Дъските на пода изскърцаха и социалната работничка се размърда.
— О, здравей. — Тя се надигна и разтърка очи. — Колко е часът?
Рим открай време напомняше на Мери за нея самата. Беше от жените, които обикновено не забелязваш от пръв поглед, ала неизменно е там, когато се нуждаеш от някого. Беше доста висока, доста слаба. Никога не носеше грим. Косата й обикновено беше прибрана назад. Никой не беше чувал в живота й да има мъж.
Животът й беше работата тук.
— Шест и половина. — Мери се взираше в затворената врата. — Как изкарахте деня?
Рим само поклати глава.
— Не иска да говори. Просто прибра дрехите си в куфара, взе куклата и стария си плюшен тигър, и седна на ръба на леглото. В крайна сметка излязох тук, защото реших, че стои будна заради мен.
— Мисля да надникна и да видя какво става.
— Заповядай. — Рим протегна ръце и се изпъна. — Имаш ли нещо против да се прибера вкъщи, за да поспя малко?
— Разбира се, че не. Аз ще поема оттук. Благодаря ти, че остана с нея.
— Достатъчно тъмно ли е, за да си тръгна?
Мери хвърли поглед към капаците на прозорците, които все още не се бяха вдигнали.
— Мисля… — Като по даден знак стоманените панели, които предпазваха вътрешността на сградата от лъчите на слънцето, започнаха да се вдигат. — Да.
Рим се изправи и прокара пръсти през русо кестенявата си коса.
— Ако имаш нужда от нещо, ако тя има нужда от нещо, само ми се обади и ще дойда. Тя е специално малко момиченце и аз просто… искам да помогна.
— Съгласна съм. И отново, благодаря ти.
Докато другата жена поемаше надолу по стълбите, Мери се обади:
— Само още един въпрос.
— Да?
Мери се съсредоточи върху кръглия прозорец в другия край на коридора, мъчейки се да открие точните думи.
— Тя… искам да кажа, нищо ли не каза за майка си? За станалото в клиниката?
Нещо от рода на: Терапевтката ми ме накара да се почувствам така, сякаш убих майка си.
— Нищо. Единственото, което спомена, бе, че ще си тръгне веднага щом е възможно. Сърце не ми даде да й кажа, че няма къде да отиде. Стори ми се прекалено жестоко. Прекалено скоро.
— Значи ти е казала за чичо си?
Рим се намръщи.