— Чичо? Не, не спомена нищо такова. Има ли чичо?
Мери отново погледна към затворената врата.
— Пренасочване на чувствата.
— О. — Социалната работничка изруга тихо. — Очакват я дълги нощи и дни. Дълги седмици и месеци. Ала ние ще бъдем до нея. Ще се справи, стига само да успеем да й помогнем да го преживее.
— Така е.
Рим й махна и продължи надолу по стълбите. Мери изчака, докато стъпките й заглъхнат, в случай че Бити току-що бе заспала, след което се наведе към вратата и долепи ухо до хладния панел. Когато не чу нищо, почука тихичко и открехна лекичко.
Малката розово-бяла лампа върху бюрото в ъгъла хвърляше мека светлина в иначе тъмната стая и обгръщаше дребничката фигура на Бити. Момиченцето лежеше на една страна, с лице към стената, очевидно потънало в дълбок сън. Все още носеше същите дрехи и наистина беше събрало нещата си в очукания си куфар… както и тези на майка си. Двата куфара, единият — по-малък и с цвета на петно от трева, другият — по-голям и яркооранжев, бяха подпрени в долния край на леглото.
Кукленската глава и гребенът бяха на пода пред тях, заедно с плюшения й тигър.
Мери сложи ръце на хълбоците си и наведе глава. По някаква причина въздействието на тишината в стаята, скромните, леко поизтъркани завеси и чаршафи, тънката черга на пода и мебелите, които не си подхождаха, й подействаха като физически удар.
Голотата, безличието, липсата на… семейство я изпълваха с желание да усили отоплението. Сякаш малко повече топлина, струяща от отворите на тавана, би могла да преобрази мястото в стая, подходяща за малко момиченце.
Ала проблемите, които им предстояха, щяха да се нуждаят от много повече, за да бъдат разрешени.
Тя отиде на пръсти до леглото, в което беше спала майката на Бити. Струваше й се редно да вземе карираното одеяло от него и много, много предпазливо да завие момиченцето с него, без да обезпокои съня, от който то толкова се нуждаеше.
След това остана изправена до него.
И се замисли за собственото си минало. След като научи, че има рак, си бе помислила, че сега вече наистина й стига. Майка й беше умряла рано и мъчително. А после на нея самата й бяха открили левкемия и тя цяла година се беше мъчила да се пребори с болестта. Всичко това й се беше сторило толкова несправедливо.
Сякаш понесеното от майка й би трябвало по някакъв начин да я освободи от повторна трагедия.
Сега, докато се взираше в момиченцето, Мери направо преливаше от възмущение.
Да, определено знаеше, че животът е труден. Отдавна беше научила този урок. Но поне бе имала детство, пълно с всички онези хубави неща, към които се връщаш, когато пораснеш. Да, баща й също беше умрял рано, но двете с майка й бяха имали Коледа и рождени дни, завършвания на детската градина и началното училище, и гимназията. Имали бяха пуйка за Деня на благодарността и нови дрехи всяка година, и спокойни нощи, в които единствената тревога, държаща някого буден, бе дали ще получи достатъчно висока оценка, за да премине в следващия клас, или в случая на майка й, дали парите щяха да им стигнат, за да прекарат две седмици на езерото Джордж през лятото, или само една.
Бити не бе имала нищо подобно.
Нито тя, нито Аналай бяха споделили каквито и да било подробности, но не беше трудно да се досети човек за насилието, на което и двете са били подлагани. За бога, беше се наложило да имплантират стоманен гвоздей в крака на Бити.
И какво бе станало накрая? Момиченцето се беше озовало тук само.
Ако съдбата имаше и капчица съвест, Аналай не би умряла.
Но поне „Убежището“ бе създадено тъкмо навреме. Само при мисълта, че мястото би могло да не съществува, когато Бити най-много се нуждаеше от него, на Мери й прилошаваше.
Рейдж се събуди внезапно, сякаш до главата му се беше разнесла аларма. Надигна се рязко в болничното легло и се огледа панически наоколо.
А после, миг след като го беше връхлетяла, тревогата се стопи, уталожена от знанието, че Мери бе отишла в „Убежището“, така сигурно, сякаш бе изрекла думите в ухото му. От известно време насам тя използваше звяра като табло за съобщения, винаги когато Рейдж беше потънал в сън.
То действаше… и не беше нужно да се мъчиш да намериш химикалка.
Въпреки това тя му липсваше. И все така се тревожеше за собственото си умствено състояние. Ала онова момиченце…
Рейдж преметна крака през ръба на леглото, примига няколко пъти и… да, още си беше сляп. Все тая. Ако не се броеше това, се чувстваше укрепнал и стабилен (поне физически) и стига да караше полека, щеше да стигне до душа без проблем.
Двадесет минути по-късно се показа от банята чисто гол и ухаещ като роза. Невероятно бе какво можеха да сторят малко сапун и шампоан за един мъж. Както и едно хубаво измиване на зъбите. Следваща спирка? Кухнята. Когато звярът се появеше и Рейдж прочистеше организма си след посещението му, се чувстваше не просто гладен, а изпразнен… и най-доброто, което можеше да стори, бе да си напълни стомаха с бедни на фибри въглехидрати.