Нападна хлебните запаси и започна да ги изпразва, трупайки върху плота пликове с бейгъли и квасен хляб… преди да си каже Мамка му на това и извади цялото чекмедже, за да го отнесе до дъбовата маса. Стъпка номер две бе да отиде до хладилника и да извади половин кило безсолно масло и опаковка сирене за мазане, след което награби тостера, изключвайки го, като просто го задърпа, докато кабелът не се предаде.
Назъбен нож и дъска за рязане, машината за кафе, захарницата и кутия мляко и ето че беше готов за работа. Докато кафето клокочеше, той се залови да реже, натрупвайки планина от готови за намазване с масло филии от дясната си страна.
Вероятно би трябвало да си вземе чиния. И поне още един нож, но голямото острие щеше да свърши добра работа с намазването.
Когато кафето беше готово, той извади каната, изсипа цялата захарница вътре и толкова от млякото, колкото успя да побере. След това отпи една глътка.
Съвършено.
Върна каната върху горещата метална плоча и се залови систематично с бейгълите, защото това бе напълно подходящо за Първото хранене, нали? Квасеният хляб беше след това, защото той беше по-скоро храна за обяд. За десерт — една-две торти с пекан.
Докато дъвчеше ли, дъвчеше, зъбите му бяха малко поразклатени от обикновено, благодарение на Ви и кокалчетата му, но това не беше особен проблем. От време на време прокарваше всичко с големи глътки от каната с кафе.
След около две хиляди калории започна да осъзнава колко бе сам.
Но разбира се, помещението би могло да бъде пълно с братята му и той пак би се чувствал по този начин. И дори още по-ужасно — струваше му се, че дори присъствието на Мери не би премахнало тази изолираност.
Докато седеше там и пълнеше празния си стомах, неспособен да запълни онази празнина, която наистина имаше значение, си помисли колко по-лесно би било, ако имаше поне някаква представа какъв му е проблемът…
Някъде в далечината, откъм трапезарията, отекна звук.
Идващ все по-близо.
Тропот на крака, сякаш някой тичаше.
Какво, по дяволите, помисли си Рейдж, докато се надигаше от стола.
17.
Доста пресмятания трябваше да се направят, когато си пристрастен.
Асейл се настани зад бюрото в стъклената си къща, отвори дългото тънко чекмедже над бедрата си и извади три шишенца, които досущ приличаха на онова, което Вишъс беше изпразнил върху собствената си ръка в подземието на Братството.
Сметки, сметки, сметки… най-вече умножение. Имайки предвид с какво количество кокаин разполага, колко дълго щеше да успее да удържи нуждата от нова доза? Четиринайсет часа? Петнайсет?
Отвори един от малките черни контейнери и изсипа белия прашец върху кожената попивателна. Направи няколко линии с помощта на една кредитна карта, наведе се над тях и си свърши работата; след това се облегна в стола и смръкна силно.
Ненавиждаше дращенето в гърлото си. Паренето в синусите. Горчивият вкус в устата. А най-вече ненавиждаше това, че вече не изпитваше предишната еуфория. Сега имаше единствено временно издигане нагоре в ужасяващото увеселително влакче, на което сам се беше качил… издигане, което неминуемо щеше да бъде последвано от главоломно пропадане надолу… и накрая, ако не се погрижеше за себе си — хищната, безмилостна хватка на нуждата.
Погледът му се спря върху останалите две стъкленици; трудно му беше да повярва, че бе стигнал дотук. Подхлъзването и падането бяха станали за миг и едновременно с това бяха трагедия на забавен каданс. Започнал бе да взема кокаин, за да остане нащрек, но онова, което в началото бе просто практичен навик, сега имаше абсолютна власт над него.
О, Съдби, определено не беше възнамерявал да стане така.
Напоследък доста неща не беше възнамерявал да станат така.
Протегна ръка и събуди лаптопа си, докосвайки мишката; въведе паролата си с една ръка, макар в нея да имаше главни букви, и с помощта на криптирани канали отвори задокеанската си банкова сметка. Онази голямата, в Женева.
Имаше още няколко.
Толкова много цифри преди десетичната запетайка. Докато се взираше в тях се замисли за това от колко пари всъщност се нуждаеше… дори ако приемеше, че като вампир, ще живее поне десетина човешки живота.
Стига този негов навик да не го изпратеше преждевременно в Небитието.
Или в неговия случай — най-вероятно в Дънд.
Несъмнено имаше предостатъчно, както и да го погледнеше, дори и с наскорошните международни финансови кризи… така че, наистина ли беше нужно да продължава търговията с наркотици? Разбира се, като се имаше предвид честотата, с която сам се друсаше, като нищо беше на път да стане най-добрият си клиент.