Нуждая се от помощта ти с глимерата.
Докато обмисляше предложението на Рот, нямаше как да не се запита с какво онова, което кралят искаше от него, беше по-добро или по-лошо от това да изкарва пари на гърба на човеците и нуждата им от химически подкрепления. Е, да, кралското начинание бе нещо, с което да си убие времето. А ако възнамеряваше да се откаже от търговията с наркотици, щеше да има нужда от нещо, с което да запълни нощните часове.
В противен случай щеше да полудее.
Най-вече защото неговата жена толкова му липсваше. Жена, която всъщност никога не бе била негова.
— Марисол — прошепна във въздуха.
Защо, по дяволите, не я беше снимал? Когато тя бе отседнала тук, в същата тази къща, когато той я беше защитил, със собствения си живот, защо не беше взел телефона си и не я беше снимал? Частица от секундата, това бе всичко, което би било нужно. Ала не, не го бе сторил и ето че сега се намираше тук, от другата страна на раздялата, без нищо от нея, освен онова, което бе в главата му.
Сякаш бе умряла. Само че тя все още беше на планетата.
Всъщност, намираше се във Флорида, където океанът се плискаше в пясъка, а нощите бяха благоуханна мистерия дори през октомври.
Знаеше точно къде е, точно къде живее… защото я беше проследил дотам. Беше се уверил, че с баба й бяха пристигнали невредими. Копнял бе за нея от сенките, по възможно най-жалкия начин.
Само че беше уважил искането й. Оставил я бе да си отиде. Да бъде свободна от него и този незаконен начин на живот, от който и двамата бяха част.
Крадците и наркодилърите можеха да обитават един и същи свят.
Човешка жена, която искаше да спазва законите, и вампир, търгуващ с наркотици и пристрастен към тях — не биха могли.
Асейл зарови лице в ръцете си със стон и я извика в ума си. О, да, прекрасно си спомняше тъмната й коса и гъвкавото тяло, кожата й и тъмните очи. Ала с времето… боеше се, че ще започне да забравя — първо някой нюанс, а постепенно все по-важни и по-важни подробности.
А тази загуба бе постепенна смърт, макар да продължаваше да диша.
— Достатъчно — промълви и като отпусна ръце, се облегна назад.
Отново се съсредоточи и си помисли за онова, което кралят беше предложил. Щеше да бъде промяна, в това нямаше никакво съмнение. Ала той разполагаше с достатъчно пари. С достатъчно време. А да намери друга мрежа от посредници, които да разпространяват дрогата му из улиците на Колдуел и Манхатън, изведнъж му се стори твърде много работа.
Освен това… сега, когато се беше бил рамо до рамо с Братството установи, че бе започнал да ги уважава. Да уважава и техния лидер.
Доста коренна промяна за някой, който иначе беше заклет либертарианец… почти като атеист, започнал да се чуди нали все пак няма Бог, след като се бе разминал на крачка със смъртта.
Освен това дължеше живота си на Вишъс, в това поне беше сигурен. Колкото и безполезно да беше съществуването му, сега не би седял в този стол, в това стъклено имение на брега на река Хъдсън, друсащ се с кокаин, ако братът не го беше метнал през рамо и не беше хукнал да бяга.
На два пъти.
О, онзи звяр. Ако не го беше видял, никога не би повярвал, че съществува.
Оттласна се назад със стола си, така че да надникне през прозореца към реката отвън. Тих звън долетя от ъгъла на стаята, където имаше стар френски часовник. Някъде в далечината, в задната част на къщата, чуваше братовчедите си да се движат из кухнята.
Когато реши да използва мобилния си телефон, единственото, което трябваше да стори, бе да бръкне в джоба на разкъсаното си кожено яке. Така и не беше свалил съсипаната си връхна дреха, макар че къщата му беше добре отоплена в студената октомврийска нощ.
Но разбира се, когато се прибра, единственото, за което го беше грижа, бе да се затвори насаме с малкия си проблем.
Мисълта да се друса пред братовчедите си беше непоносима. Не че имаше намерение да промени държанието си заради когото и да било.
Отвори един номер от контактите си, а после се поколеба с пръст над него. Прекрасно си даваше сметка, че ако го направи, ще се превърне в нещо, което ненавиждаше открай време.
Оръдие на краля.
И по-точно — оръдие на някой друг.
Със странно чувство на ужас, той се подчини на импулса и доближи телефона до ухото си. Докато слушаше звъненето, реши да изпълни искането на Рот по простичката причина, че това май бе единственото хубаво нещо, което би могъл да стори със себе си.