Нещо правилно.
Нещо положително.
Започваше да му се струва, че беше крайно време. А може би просто следваше примера на Марисол, защото сега това бе единственият начин да бъде близо до нея.
Никаква търговия с наркотици повече.
Макар че онова, което се канеше да направи, като нищо можеше да се окаже също толкова опасно. Така че поне нямаше да скучае.
— Здравей, миличка — каза, когато от другата страна се разнесе женски глас. — Да, действително имам нужда да се нахраня, благодаря ти. За предпочитане тази вечер, да. Ти също ми липсваше. Всъщност, страшно много. — Остави я да продължи още малко, хванала се на лъжата му. — Всъщност, в основната къща, ако нямаш нищо против. Не, къщурката не подхожда на мъж като мен. В началото го приемах заради присъствието на твоя хелрен, ала сега, когато той е на легло, не съм в състояние повече да правя подобна отстъпка. Разбираш ме.
Възцари се дълго мълчание, ала Асейл знаеше, че тя ще отстъпи.
— Благодаря ти, нала — каза напевно. — До скоро… О, и облечи нещо червено. И без бельо. Това е всичко.
И той затвори, защото това бе жена, която имаше нужда да бъде поставена на мястото й, ако искаш да задържиш вниманието й. Прекалено сговорчив? Прекалено очарователен? Тя щеше да изгуби интерес, а това не биваше да се случи, преди да беше получил онова, което искаше от нея.
Следващото му обаждане беше до Вишъс. Когато братът вдигна, Асейл каза само две думи, преди да затвори:
— Бройте ме.
— Ама разбира се, че ще остана до късно. Няма проблем. Не е като да имам нещо по-добро за правене.
Джо Ърли седеше зад рецепцията в иначе празната агенция за недвижими имоти; компания й правеха единствено смесицата от парфюми, която все още се долавяше във въздуха, и странно депресиращата лека музика, която се носеше откъм тавана. Както и фикусите от двете й страни.
Проклетите му неща ръсеха листата си сякаш имаха норма за изпълнение… и нейното обсесивно-компулсивно разстройство не я оставяше на мира, докато подът не беше напълно чист. Разбира се, не е като да трябваше да е във фитнеса, правейки коремни преси.
Не че ходеше на фитнес.
Погледна си телефона и поклати глава. Седем часът.
Планът, „услугата“, която правеше на шефа си, бе да остане тук, докато той донесе три договора с подписи, които тя да сканира и да изпрати на брокерите на съответните купувачи. Защо той не можеше да го направи сам, бе загадка.
Е, добре, може би тя също беше част от проблема.
Нещо, което не се гордееше да признае.
Вдигайки очи над ръба на рецепцията, тя прикова поглед в матовата стъклена врата, която се отваряше навън. Офисът се намираше в един тузарски търговски център, в който имаше фризьорски салон, където най-евтиното подстригване струваше сто долара… и това беше за мъжете; бутик, на чиято витрина бяха изложени два оскъдни тоалета; магазин за изделия от стъкло и порцелан, който грееше дори в най-сивите дни, а в далечния край — бижутер, който богаташките съпруги в Колдуел очевидно одобряваха.
Ако се съдеше по напомпаната му клиентела.
— Хайде де, Браянт. Хайде…
Макар че да не би да имаше къде да отиде? У дома при Дъги и неговите шантави конспирации? Страшно примамлива перспектива.
Откъм офисите в дъното се разнесе телефонен звън. Джо събуди компютъра си и се загледа в списъка със задачи на Браянт. Тя въвеждаше ангажиментите му в Outlook, когато той й се обадеше или й пратеше съобщение да го направи. Неща като служебни срещи, но и когато трябваше да откара беемвето си на преглед в сервиза и кога да очаква посещение от мъжа, който се грижеше за басейна му. Напомняше му да се обади на майка си за рождения й ден и поръчваше цветя за жените, с които той излизаше.
И през цялото време се чудеше какво ли би си помислил, ако знаеше кои бяха родителите й.
С тази мъничка тайна се утешаваше, когато той се появеше в понеделник сутринта и шепнешком споделеше, че в петък е излязъл с една разведена жена, в събота с фитнес инструкторка, а в неделя бе отишъл на късна закуска с някоя друга.
Истинската й самоличност бяха доспехите, с които Джо воюваше срещу него. В една война, за който той и представа си нямаше, че водят.
Тя затвори графика на натоварения му живот и се загледа в логото на екрана. Фамилията на Браянт, Дръм, беше втора, защото компанията беше основана от баща му. Когато той беше починал преди близо две години, Браянт бе поел функциите му (както и скъпия му офис) така, както правеше всичко останало — с усмивка и чар. Което беше много добра стратегия. Каквото и да си говорим за плейбойския му начин на живот, определено успяваше да продаде купища недвижимо имущество и да изглежда добре, докато го прави.