Нито дума за вампири обаче.
Джо се върна в началото на статията и установи, че името на автора й беше познато.
Всъщност, преди около шест месеца, Браянт беше намерил жилище на него и съпругата му. Стига да не бъркаше.
Прегледа набързо списъка с клиентите им и да, не бъркаше…
— Толкова съжалявам, че закъснях!
Браянт Дръм се появи припряно, ала не изглеждаше запъхтян. Тъмната коса беше съвършено сресана, сакото на сиво-синия му костюм беше закопчано, документите, които държеше, бяха разделени на три части.
Така че всъщност не беше тичал дотук. Беше дошъл без изобщо да си дава зор, докато тя гниеше тук.
Подпря лакти на рецепцията и се наведе към нея с онази усмивка, която беше неговата запазена марка.
— Джо, как бих могъл да ти се реванширам?
Джо протегна ръка.
— Дай ги насам. И ме остави да се прибера.
Браянт сложи документите в ръката й, фокусиран изцяло върху нея… сякаш за него на света не съществуваше нищо друго, сякаш беше напълно запленен и мъничко благоговеещ пред нея. И тъй като Джо бе някой, който не бе имал особено значение за родителите си, който бе даден за осиновяване от хората, които я бяха създали, който се чувстваше изгубен в света… това бе нещо, на което не можеше да устои.
По един тъжен начин, за който Джо предпочиташе да не се замисля особено, тя живееше за тези мимолетни мигове. Стоеше до късно на работа заради тях. Бъхтеше се, с надеждата, че те отново ще се случат…
Телефонът му иззвъня. Той вдигна, без да откъсва очи от нея.
— Ало? О, здравей.
Джо извърна поглед и този път, когато подръпна договорите, той ги пусна. Познаваше този негов тон. Обаждаше се една от жените му.
— Можем да се видим още сега — промърмори той. — Къде? Ммм-хммм. Не, вече вечерях… но съм навит за десерт. Нямам търпение.
Докато той приключи разговора си, Джо вече се беше извърнала и беше включила скенера.
— Още веднъж, благодаря ти, Джо. Ще те видя ли утре?
Джо не си направи труда да го погледне през рамо, докато слагаше страница след страница в машината.
— Ще бъда тук.
— Хей.
— Какво?
— Джо. — Когато тя най-сетне го погледна, той наклони глава на една страна и присви очи. — Трябва по-често да носиш червено. Подхожда на косата ти.
— Благодаря.
Връщайки се към сканирането, Джо чу как той си тръгва. Вратата се затвори тихо зад него, миг по-късно се разнесе ревът на мощен двигател и ето че него го нямаше.
Знаейки, че сега вече е наистина сама, тя вдигна глава и погледна отражението си в стъклената входна врата. На светлината, струяща от лампите над нея, червените и кафявите багри на косата й изпъкваха на черно-сивия фон наоколо.
По някаква причина, празнотата на офиса… на нейния живот… й се стори оглушителна като писък.
18.
Бележките в досиетата на гостите на „убежището“ все още се пишеха на ръка. Част от причината бяха разходите: компютри, мрежи и надеждни устройства за съхраняване — всичко това беше скъпо, а тъй като най-важното беше персоналът, информационните технологии определено не бяха приоритет. В допълнение към това, Мариса, тяхната безстрашна водачка беше старомодна и не й беше приятна идеята важни неща да бъдат съхранявани под форма, която да не може да вземе в ръцете си.
В крайна сметка, когато си на близо четиристотин години, технологичната революция от последните три бе нещо, на което спокойно можеш да не обърнеш особено внимание.
Може би след около век шефката им щеше да има повече доверие на хора като Бил Гейтс.
И беше някак хубаво, помисли си Мери, по-човешко, да види различните почерци, различните мастила, различните правописни грешки, които хората правеха понякога. То бе визуалният еквивалент на разговор, всеки привнасяше в досиетата нещо уникално от себе си… за разлика от записки, въведени на машина, която проверяваше правописа и изписваше думите по един и същи начин.
За сметка на това, така бе доста по-трудно да намериш някоя точно определена забележка. От друга страна, да препрочетеш всичко от началото помагаше да забележиш някои неща, които биха могли да са ти убегнали преди.
Като например — споменаването на чичовци.
Когато никъде в документа при постъпването не откри да се говори за каквито и да било роднини, Мери изчете всички бележки за развитието на случая на Аналай, много от които бяха с нейния собствен почерк. И точно както си ги спомняше, те бяха кратки и не съдържаха нищо полезно.