Бити не беше единствената, която не казваше много.
Не се споменаваше никакъв брат или родители. Майката на Бити не бе говорила и за мъртвия си хелрен, нито за начина, по който ги беше малтретирал. Не че това не беше документирано. Медицинските бележки и за двете бяха разпечатани и прикачени към задната корица на папката.
След като отново прочете всичко от край до край, Мери се облегна назад и разтърка очи. Като много жертви, страхуващи се за живота си, майката на Бити бе потърсила медицинска помощ само веднъж, когато детето й бе пострадало толкова сериозно, че никой естествен целителен процес не би могъл да се справи с нараняванията му. Рентгеновите снимки разказваха останалата част от ужасната история, издавайки години, пълни със счупени кости, зараснали някак отново. И за двете.
Мери затвори папката и взе тази с историята на Бити. Тя беше по-тънка, тъй като медицинската история на Бити беше прибавена към тази на майка й, а тя им беше разказала дори още по-малко от своята мамен. Провели бяха редовна терапия с разговор, както и с изкуство, творчески игри и музикални часове. Ала в тях не бяха научили почти нищо.
В известен смисъл всички просто бяха очаквали да се случи неизбежното…
— Госпожице Лус?
Мери подскочи в стола си и разпери ръце, захлупвайки папката с попивателната.
— Бити! Не те чух!
Момиченцето стоеше на прага на отворената врата и мъничката му фигурка изглеждаше още по-мъничка, застанала под касата. Косата му беше пусната и се къдреше около личицето му, облечено бе в друга от ушитите си на ръка роклички, този път — жълта.
Мери усети почти неудържим порив да намери отнякъде пуловер.
— Госпожице Лус?
Мери се отърси от мислите си и каза:
— Извинявай, какво?
— Чудех се дали чичо ми вече е пристигнал.
— Ъ, не. Не, не е. — Мери се прокашля. — Слушай, ще дойдеш ли тук за малко? И затвори вратата, моля те.
Бити се подчини и като се приближи, застана пред бюрото.
— Това е твоето досие, миличка. — Мери докосна кафявите папки. — Твоето и на твоята мамен. Току-що отново ги прегледах. Аз не… не откривам никаква информация, нищо за чичо ти. Не се споменава никъде. Не казвам, че не съществува, просто…
— Мама се свърза с него. Той ще дойде да ме вземе.
По дяволите, помисли си Мери. Определено трябваше да пипа страшно внимателно.
— Как точно го направи? — попита тя. — Писа ли му? По телефона ли му се обади? Можеш ли да ми кажеш как се свърза с него? Навярно и аз бих могла да се чуя с чичо ти?
— Не знам как. Но го направи.
— Как се казва той? Спомняш ли си?
— Казва се… — Бити сведе поглед към бюрото. Към папките. — Казва се…
Причиняваше й физическа болка да я гледа как се мъчи да се сети за име, което почти сигурно беше измислено. Мери обаче не я притисна, надявайки се, въпреки всичко, че има някакво магическо решение, някакъв брат, там някъде в света, който щеше да бъде толкова добър с Бити, колкото тя заслужаваше…
— Рин. Казва се Рин.
Мери затвори очи за миг. То беше по-силно от нея. Рин беше съвсем близко до Рим, разбира се. Само една стъпка делеше двете имена, разстояние, което лесно можеше да бъде прекосено от един детски ум, отчаяно търсещ спасение в ужасна ситуация.
А тя трябваше да остане професионална.
— Е, добре, ще ти кажа какво ще направя. — Мери вдигна телефона си. — Ако си съгласна, ще пиша за чичо ти в една затворена група във Фейсбук. Може би някой ще успее да се свърже с него?
Бити кимна едва-едва.
— Приключихме ли?
Мери отново се прокашля.
— Само още нещо. Прахът на майка ти… скоро ще можем да го вземем. Мислех си, че ако искаш, бихме могли да направим церемонията тук, в къщата? Знам, че всички страшно я обичаха, обичаме и теб…
— Бих искала да изчакам. Докато чичо ми дойде. И тогава ще го направя с него.
— Добре. А искаш ли да дойдеш с мен, за да го вземем? Искам да съм сигурна, че ти…
— Не. Искам да изчакам тук. Да изчакам чичо си.
Мамка му.
— Добре.
— Приключихме ли?
— Да.
Докато момиченцето се обръщаше, Мери го повика.
— Бити?
— Да? — Бити погледна назад. — Какво?
— Нали знаеш, че можеш да говориш с мен? За всичко. По всяко време на деня или нощта. Винаги съм на твое разположение, а ако не искаш да говориш с мен, всички останали от персонала ще ти помогнат на драго сърце. Аз няма да се засегна. Единственото, което ме интересува, е да получиш подкрепата, от която се нуждаеш.
Бити се загледа в пода за миг.
— Добре. Сега мога ли да си вървя?