— Толкова съжалявам за начина, по който… за онова, което се случи в клиниката снощи. Послушай съвета ми, поговори с някого за това… ако не с мен…
— Говоренето няма да върне майка ми, госпожице Лус. — Гласът бе толкова сериозен, звучеше така, сякаш бе излязъл от устата на възрастен. — Говоренето няма да промени нищо.
— Напротив. Вярвай ми.
— Може ли да върне времето назад? Не мисля.
— Не, но може да ти помогне да се приспособиш към новата действителност. — Господи, наистина ли говореше така с едно деветгодишно дете? — Трябва да оставиш скръбта да се излее навън…
— Тръгвам си. Ще бъда горе, на тавана. Моля те, съобщи ми, когато чичо ми дойде.
С тези думи момиченцето излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си. Мери отпусна глава в ръцете си, заслушана как малките крачета изкачват стъпалата, отвеждащи на третия етаж.
— По дяволите — прошепна тя.
Докато се надигаше от кухненската маса, Рейдж не се притесняваше, че онзи, който се носеше през трапезарията и идваше към него, бе врагът. Повече се тревожеше някой от къщата да не е в беда.
Защото освен стъпките, се долавяше и друг звук.
Бебешки рев.
Преди да успее да прекоси и половината от разстоянието до вратата, Бет, кралицата, влетя в стаята, понесла малкия си син под мишница като чувал с картофи и вдигнала другата си ръка, от която течеше кръв.
— Мамка му! — Рейдж се препъна в босите си крака, за да отиде при нея до умивалника. — Какво стана?
Зрението му не беше толкова остро, колкото обикновено, но и така виждаше, че предницата на ризата й бе поаленяла. А въздухът беше пропит с миризмата на кръв.
— Можеш ли да го вземеш? — помоли го, надвиквайки писъците на М. Р. — Моля те, просто го вземи.
И ето как Рейдж се озова, хванал първородния и единствен син на Рот под мишниците, сякаш беше взривоопасно устройство, чийто фитил всеки момент щеше да изгори.
— Ъ… — каза той, докато малкият риташе с крачета и ревеше с пълно гърло в лицето му. — Ъ… искаш ли да отидеш в клиниката с това?
И сам не беше сигурен дали има предвид порязването или бебето.
Отмествайки пищящата торба кралско ДНК, той се опита да види какво става… Дали беше пръстът й? Ръката? Китката?
— Ама че съм глупава — измърмори тя, съскайки от болка. — Бях на терасата отвън, изведох го, за да му покажа луната, защото много я харесва… не си гледах в краката, подхлъзнах се на купчинка мокри листа и бум! Краката ми се подкосиха. Държах го, а не исках да падна върху него. Протегнах ръка и се порязах на една счупена плоча. Мамка му… изобщо не спира.
Рейдж потръпна, чудейки се точно колко дълго щяха да продължат да пищят ушите му, след като Бет отнесеше М. Р. със себе си.
— Какво… ъ…
— Хей, ще останеш ли с него за минутка? Доктор Джейн е в Дупката, току-що получих есемес от нея. Ще изтичам набързо дотам, за да ме погледне. Ей сега се връщам.
Рейдж отвори уста и замръзна, сякаш някой беше опрял пистолет до челото му.
— Ъ, да. Разбира се. Няма проблем. — Моля те, нека да не убия хлапето на Рот. Моля-те-нека-да-не-убия-хлапето-на-Рот. О-боже-о-боже-о-боже… — С него всичко ще е наред. Ще му дам малко кафе и…
— Не. — Бет спря чешмата и уви дланта си в кърпа. — Нищо за ядене и нищо за пиене. Веднага се връщам.
Тя излезе на бегом от кухнята и Рейдж нямаше как да не се зачуди дали се вживява в ролята на Юсеин Болт заради раната си… или защото беше оставила детето си с един пълен лаик.
Сега вече М. Р. наистина заплака, сякаш беше осъзнал, че майка му го е изоставила и ревът допреди малко беше само загрявка.
Рейдж стисна очи и се отправи обратно към масата. След две стъпки обаче си помисли как Бет бе паднала и си представи как смачква детето като палачинка. Отворил очи така, че за малко да изскочат от орбитите си, той продължи напред, стъпвайки толкова предпазливо, сякаш балансираше с кристална ваза на главата си. В мига, в който се добра до масата, се тръшна на стола и изправи хлапето на нестабилните му крачета. М. Р. не беше достатъчно силен, за да се задържи изправен, но писъците му бяха оглушителни.
— Майка ти ей сега ще се върне. — Моля те, прескъпа Скрайб върджин, нека Бет се върне, преди да оглушея. — О, да. Ееееей сега ще се върне.
Рейдж се огледа наоколо, молейки се някой, който и да било, да се появи тичешком.
Когато този пасивен оптимизъм не се сбъдна, той отново прикова очи в почервенялото личице.
— Мой човек, чух те. Вярвай ми. Прекрасно те чух.
Добре, дефиницията на лудост бе да правиш едно и също нещо отново и отново…
Рейдж завъртя М. Р. и го сложи по гръбче в сгъвката на лакътя си, така, както бе виждал да го правят Рот и Бет… По дяволите, това като че ли още повече вбеси хлапето. Ако изобщо беше възможно.