— Как сме? — подвикна, докато заобикаляше кабинките за стрелба, за да стигне до циментовия участък с мишените.
Блей се надигна от сгъваемия стол, на който седеше, и като протегна ръце, долепи длани до тавана.
— Без промяна.
— А аз на два пъти победих този тип на джин руми — обади се Ласитър.
— Защото не играеш честно.
Вишъс погледна към ангела и поклати глава.
— Какво правиш тук? И защо седиш в градински стол?
— Лумбална опора…
В този миг парчето месо върху дибата на Ви потръпна… и Ви не можеше да не отдаде заслуженото на русо чернокосото копеле, излегнало се така, сякаш се пече на слънце. Ласитър скочи от стола по-бързо, отколкото можеше да мигнеш, насочил пистолет към гърдите на Кор, сякаш бе готов да направи дупка в сърцето му.
— Полека, каубой — обади се Ви. — Просто мускулен спазъм.
Ангелът като че ли не го чу… или пък нямаше намерение да остави някой друг да прецени положението, дори ако този някой имаше медицинска подготовка.
Трудно бе да не го одобряваш. Трудно бе и да не забележиш, че очевидно няма намерение да се отдели от Кор нито за миг, сякаш се доверяваше единствено на себе си да държи нещата под контрол.
По дяволите, стига ангелът да си държеше устата затворена, а Ви да не мислеше за малките им неприятности в миналото, почти можеше да забрави колко много му се искаше да му пререже гръкляна.
Вишъс се приближи до пленника и го огледа преценяващо. След като го бяха докарали тук, Ви го беше приковал към дървената маса, с лицето нагоре и разперени ръце и крака, щраквайки стоманени халки около китките, глезените и якия му врат… и да не повярва човек, ето че си беше там, където го беше оставил. Цветът на лицето му беше що-годе нормален. Очите му бяха затворени. Раната на тила му вече не кървеше, напълно зараснала.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита Блей.
— Не, ще се справя.
Ви отвори сака и използва онова, което беше вътре, за да му измери пулса, кръвното налягане, температурата и насищането с кислород. Онова, което го тревожеше най-много, бе неизбежният кръвоизлив там, където беше праснал копелето с дръжката на пистолета си… и възможните усложнения, които можеха да варират от леко неприятни до катастрофални. Ала без да го преместят или да донесат адски тежко и скъпо оборудване, нямаше как да проверят положението.
Той обаче си имаше своите подозрения. Беше напълно възможно сътресението да бе довело до исхемичен удар поради съсирек, запушил кръвоносен съд.
Ама и техният късмет беше един — да заловят враг, а той да свърши с мозъчна смърт.
Ви прибра играчките си и след като въведе няколко бележки в телефона си, направи крачка назад и се взря в грозното лице пред себе си. Тъй като не можеше да направи необходимите тестове, можеше да разчита единствено на наблюденията си… а понякога дори най-сериозното оборудване не може да се мери със заключенията на лекаря.
Присви очи, преценявайки всяко поемане на дъх, всяко негово изпускане… потръпването между веждите, неподвижността на клепачите, произволните движения на пръстите, контракциите на кожата по бедрата.
Удар. Определено беше получил удар. Никакви движения в лявата половина.
Събуди се, по дяволите, помисли си Ви. Така че да ти дръпна един бой и отново да те приспя.
— Дяволите да го вземат.
— Какво не е наред? — попита Блей.
Ако скоро нямаше промяна, щеше да му се наложи да вземе решение дали да задържат Кор… или да изхвърлят тялото му заедно с боклука.
— Добре ли си?
Ви се обърна към Блей.
— Какво?
— Окото ти играе.
Ви го разтърка, докато то не престана. А после се зачуди, с всичко, което се случваше, дали той не беше следващият в списъка с жертви на исхемичен удар.
— Съобщете ми, ако дойде в съзнание.
— Дадено — заяви Ласитър. — Ще ти съобщя също така, когато имам нужда от следващия си ябълков шейк.
— Не съм ти иконом. — Ви преметна сака през рамо и се отправи към вратата. — И ако още един път ми изпратиш въздушна целувка, ще ти навра един ядрено-магнитен резонанс.
— Ами ако вместо това те ощипя по задника? — извика ангелът след него.
— Само опитай и ще откриеш, че безсмъртието, също като времето, е относително.
— Знаеш, че ме обичаш!
Вишъс клатеше глава, докато излизаше обратно в коридора. Ласитър беше като настинка — заразен, дразнещ, и нищо, което очакваш с нетърпение.
И все пак, радваше се, че копелето е тук. Дори и Кор да бе малко повече от мебел.
20.
Бет Рандал, шелан на слепия крал рот, син на рот, баща на Рот, кралица на всички вампири, се отправи към вратата на Дупката, въпреки че доктор Джейн все още довършваше превръзката на току-що зашитата й ръка.