Когато думите й бяха последвани от мълчание, Мери вдигна глава и видя, че шефката й се взира в нея с неразгадаемо изражение.
— Какво?
Мариса се прокашля.
— Възхищавам се на отдадеността ти. Но смятам, че е най-добре да си вземеш почивка до сутринта. Малко дистанциране ще ти помогне да се концентрираш по-добре. Бити ще бъде тук и утре и ти ще продължиш да бъдеш главният служител по случая й.
— Просто искам да оправя нещата.
— Знам и не те виня. Ала все си мисля, че ако аз се появях на работа в нощта, след като Бъч едва не е загинал в ръцете ми, ти би ме накарала да се прибера у дома. Независимо какво се случва под този покрив.
Мери отвори уста, за да го отрече. А после отново я затвори, видяла веждите на Мариса да подскачат.
Сякаш знаейки, че е спечелила спора, шефката й се изправи и й се усмихна леко.
— Винаги си била отдадена на работата си. Ала е важно „Убежището“ да не завладее изцяло живота ти.
— Да. Разбира се. Имаш право.
— Ще се видим по-късно вкъщи.
— Абсолютно.
Когато Мариса си тръгна, Мери наистина възнамеряваше да я послуша… само че беше толкова трудно да си тръгне. Дори след като си взе палтото и чантата и изпрати съобщение на Рим, молейки я да се върне, ако няма нищо против (а тя нямаше), продължи да си намира поводи да не отиде при колата на Рейдж. Първо трябваше да възложи още няколко задачи на друга служителка; след това застана в подножието на стълбите, отвеждащи към тавана, спорейки със себе си дали да каже на Бити.
В крайна сметка реши да не притеснява момиченцето и се отправи към първия етаж. Пред входната врата отново поспря, но този път не беше задълго.
Когато най-сетне излезе навън, си пое дълбоко дъх и усети миризмата на есен.
Преди да се качи в понтиака, поспря и погледна нагоре. Стаята на Бити и майка й светеше и беше невъзможно да не си представи как момиченцето седи, приготвило куфарите си, и чака един чичо, който не съществува, да дойде и да я отведе далеч от една действителност, която щеше да я следва до края на живота й.
Пътуването до вкъщи трая цяла вечност, ала най-сетне тя паркира спортната кола между хамъра на Куин и поршето на Мани.
Докато се взираше в сивото каменно имение, извисяващо се пред нея със своите гардгойли, както ги наричаше Ласитър, безбройните си прозорци и полегати покриви, покрити с шистови плочи, се зачуди какво ли би си помислила Бити за това място. Вероятно в началото щеше да й се стори плашещо. Но колкото и страшно да изглеждаше отвън, онези, които живееха в него, го правеха уютно и топло като малка къщурка.
Прекоси калдъръмения двор, минавайки покрай фонтана, вече спрян за зимата. Изкачи каменните стъпала. Влезе във вестибюла, обърна лице към охранителната камера и зачака.
Бет бе тази, която й отвори, подпряла М. Р. на хълбока си.
— О, здравей… тъкмо се канех да ти се обадя.
— Здравей, голямо момченце. — Мери погали М. Р. по бузката и му се усмихна, защото — как можеше да не го направи? — бебето беше истински чаровник, направо да го схрускаш. — Имате ли нужда от нещо?
Пристъпи във фоайето, така че М. Р. да не настине, но се закова на място, видяла изражението на Бет.
— Всичко наред ли е?
— Ами, ъ… Рейдж току-що се качи горе.
— О? Явно се чувства по-добре.
— Мисля, че трябва да говориш с него.
Нещо в гласа на кралицата не беше както трябва.
— Какво не е наред?
Бет се съсредоточи върху детето си, приглаждайки черната му косица.
— Просто мисля, че трябва да бъдеш с него.
— Какво стана? — Когато Бет просто повтори версия на онова, което вече беше казала, Мери се намръщи. — Защо не ме поглеждаш?
Очите на Бет най-сетне срещнаха нейните.
— Просто изглежда… разстроен. И мисля, че се нуждае от теб. Нищо повече.
— Добре. Благодаря.
Мери прекоси мозаечния под и взе стъпалата на бегом. Когато стигна до спалнята им, отвори вратата… и бе посрещната от полъх вледеняващ въздух.
— Рейдж? — Тя потрепери и обви ръце около тялото си. — Защо прозорците са отворени?
Опитвайки се да не се притеснява, тя отиде да затвори прозореца до огромното им легло.
— Рейдж?
— Тук съм.
Слава богу, поне отговаряше.
Следвайки гласа му, тя отиде в банята… и го завари, седнал насред мраморния под, вдигнал колене към гърдите си, обвил ръце около глезените си, наклонил глава настрани. Носеше спортни дрехи и макар да бе все така едър както винаги, всичко у него сякаш се беше свило.