Прокара пътечка от целувки по корема й и разкопча тънкия колан, копчето и ципа на панталона й. Мери повдигна хълбоци и той го свали, оставяйки единствено бельото й от кремава коприна.
После разпери ръце, така че дланите му обхванаха таза й.
Остана така, прокарвайки палци напред-назад по долната част на корема й.
— Рейдж? — Гласът й беше пресеклив. — Какво не ми казваш?
21.
Коленичил над Мери, Рейдж ясно си даваше сметка, че тя изрича името му, но беше прекалено изгубен в обърканата шумотевица между ушите си, за да отговори.
Сведе поглед към корема на своята шелан и си го представи наедрял като този на Лейла, представи си как тялото й приютява тяхното дете, докато то бе в състояние да диша само. Във фантазията му и бебето, и Мери, бяха съвършено здрави преди, по време и след раждането; тя грееше през всичките осемнайсет месеца (или при човешките жени бяха девет?), самото раждане беше леко и безболезнено и когато всичко свършеше, той щеше да вземе нея и бебето, което бяха създали заедно, в обятията си и да ги обича до края на живота си.
Може би малкото им момченце щеше да има сини очи и руса коса, но щеше да притежава невероятния характер и ум на своята мамен. Или пък малкото им момиченце щеше да има кестенявата коса на Мери и неговите синьо-зелени очи и щеше да бъде опасна работа.
Каквито външен вид и характер да притежаваше, Рейдж си представяше как тримата сядат заедно за Първото и Последното хранене, и всички хапвания между тях. Представяше си как взема малкото, та Мери да може да си почине, както правеха Зи и Рот за своите шелани, как го храни с биберон, пълен с млякото й. А след време пъхаше залъчета от чинията си в една скъпоценна малка уста, както правеше Зи с Нала сега.
В тази прекрасна фантазия времето минаваше, имаше цупения на три години и първите дълбоки мисли и въпроси на пет. Приятели на десет и, господ да му е на помощ, шофиране на петнайсет. Имаше човешки празници и вампирски фестивали… последвани от преобразяване, което щеше да ужаси него и Мери до смърт… но понеже това беше фантазия, детето им щеше да премине през него и да излезе от другата страна силно и невредимо. А след това? Първата сърдечна болка. И може би — Единственият.
Който, ако имаха дъщеря, щеше да бъде шибан евнух. Или защото Скрайб Върджин щеше да е направила копелето такова… или защото Рейдж сам щеше да се погрижи за този проблем.
А после, много, много по-късно — внуци.
Безсмъртие на земята.
И всичко това само защото двамата с Мери се обичаха. Само защото една нощ, преди много, много години, а по-късно — преди десетилетия и векове, тя бе дошла в тренировъчния център заедно с Матю и Бела, а той беше сляп и изгубен, и тя му беше заговорила.
— Рейдж?
Той се отърси и като се наведе, долепи устни до корема й.
— Обичам те.
Мамка му, надяваше се тя да вземе дрезгавината в гласа му за възбуда.
С трескави ръце й свали бельото и разтвори бедрата й. Когато откри женствеността й с устни, чу как тя простена името му, и докато я ближеше и смучеше, беше твърдо решен: щеше да я обича дори без тя да им роди дете. Да я боготвори така, както би трябвало да го прави всеки обвързан мъж. Да се грижи за нея, да я държи в обятията си, да бъде най-добрият й приятел, нейният любовник, най-верният й закрилник.
Ала в него щеше да има празнина.
Малка черна дупка в сърцето му заради онова, което би могло да бъде. Онова, което и за миг не бе помислял, че ще има значение… ала което винаги щеше да му липсва.
Вдигна ръце и погали гърдите й, докато тя свършваше под допира на устните му.
Не би трябвало да иска деца. Дори не се беше замислял за тях… даже си беше казвал колко е хубаво, че има Мери за шелан, защото никога нямаше да се озове там, където бяха Рот и Зи. Куин.
Тор.
Всъщност, струваше му се грешно да копнее за онова, което не само би могло да убие неговата жена, ако тя беше в състояние да му роди дете, но би обрекло и двамата: ако Мери не беше безплодна, Скрайб Върджин нямаше да им позволи да останат заедно, след като спаси живота й от рака. Щеше да им нареди, в допълнение към това Рейдж да запази проклятието си, пътищата им никога вече да не се пресекат.
Защото равновесието трябваше да бъде запазено.
Рейдж се надигна и свали суитшърта и анцуга си, после се намести отгоре й много внимателно. Потъна нежно в нея и онова познато пристягане, гладката й горещина, извика сълзи в очите му, когато си представи, само този единствен път, че правят това не за да се слеят в едно… а за да зачене тя.
А после си заповяда да спре.
Нямаше да мисли повече. Нямаше да съжалява за нещо, което би могло да ги съсипе. И определено нямаше да говори за това.