Рейдж се изви и изкрещя:
— Да?
Гласът на Ви проникна в банята.
— Имаме среща. Веднага.
— Разбрано. Идвам.
Обърна се и я целуна.
— Май трябва да вървя.
Излезе от нея бързо, без да срещне погледа й, докато й помагаше да се изправи и да отиде под душа.
— Иска ми се и аз да можех да вляза заедно с теб — каза, докато пускаше топлата вода.
Не, помисли си Мери, докато той все така избягваше да срещне очите й. Всъщност не искаш.
— Рейдж, знам, че трябва да вървиш. Ала ме плашиш.
Докато я пъхваше под струята, той улови лицето й в шепите си и я погледна право в очите.
— Няма никаква причина да се тревожиш. Нито сега, нито когато и да било… поне не и заради мен. Обичам те до края на вечността и докато това е така, нищо друго няма значение.
Мери си пое дълбоко дъх.
— Добре.
— Ще се върна веднага щом срещата свърши. Ще си вземем нещо за хапване. Ще изгледаме някой филм. Нетфликс и релакс.
Мери се засмя.
— Нетфликс и релакс?
— Да.
Целуна я, въпреки че от това лицето му се намокри, а после се измъкна заднешком, затваряйки стъклената врата. Докато излизаше, си нахлузи анцуга, но не си сложи обувки.
Мери го проследи с поглед. И си помисли, че бе невероятно как някой може да ти вдъхне увереност… и в същото време още повече да влоши всичко.
Какво, по дяволите, ставаше с него?
Когато приключи с душа, тя се избърса, разреса мократа си коса и си облече панталон за йога и огромен черен пуловер, който й стигаше почти до коленете. Беше го купила за Рейдж миналата зима, като дори беше избрала любимия му не цвят, след безславно провалилите й се опити да разнообрази гардероба му. Той не го носеше много често, тъй като винаги завираше в него.
Материята обаче миришеше на него.
И докато излизаше от стаята им, Мери имаше чувството, че той е заедно с нея… а, човече, тази нощ определено имаше нужда от това.
Поспря пред кабинета на краля и се заслуша в дълбоките мъжки гласове от другата страна на затворената врата.
Чуваше как догените си говорят в преддверието на долния етаж. Долови шума от лъскане на пода. Звънтенето на кристал, сякаш отново сваляха аплиците от стените, за да ги разглобят и измият в мивката.
Съвършено безшумно тя прекоси дебелия златисточервен килим и се отправи към коридора с гръко-римските мраморни шедьоври и спалните. Не тръгна обаче по него, а продължи към следващото ниво.
Вратата, отвеждаща на третия етаж, не беше заключена, но не беше и отворена и Мери имаше чувството, че навлиза в забранена територия, докато поемаше по стълбите нагоре. На горната площадка, срещу стаите на Трез и Ай Ем, беше блиндираната стоманена врата към покоите на Първото семейство. Тя натисна звънеца и обърна лице към охранителната камера.
Броени мигове по-късно отвътре се разнесе поредица от изщраквания и звуците на освободени резета, и ето че тежката врата се отвори. От другата страна стоеше Бет, подпряла М. Р. на хълбока си. Сплетена на плитка, косата й беше преметната през едното рамо, старите сини дънки и яркосиния пухкав пуловер, които носеше, излъчваха домашен уют. Онова, което не излъчваше и помен от уют? Невероятният блясък на скъпоценните камъни, вградени в стените зад нея.
Мери никога досега не бе влизала в кралските покои. Малцина го бяха правили, освен Фриц, който настояваше лично да се грижи за почистването им. Чувала бе обаче, че цялото място бе инкрустирано със скъпоценни камъни от богатствата на Древната страна… и очевидно действително беше така.
— Здравей. — Кралицата се усмихна, в същия миг, в който М. Р. сграбчи шепа коса над ухото й и я дръпна. — Ох. Добре, какво ще кажеш да опитаме нещо друго за тренировка на бицепсите, а?
Докато Бет разтваряше пръстчетата на дебелото юмруче, Мери заяви мрачно:
— Трябва да ми кажеш какво се случи с Рейдж. И не се преструвай, че не знаеш.
Бет затвори очи за миг.
— Мери, не съм аз тази…
— Ако ролите бяха разменени, ти щеше да искаш да знаеш.
И аз щях да ти кажа, ако ме попиташ… защото това правят семействата. Особено когато някой страда.
Кралицата изпусна дъха си с ругатня. А после се отмести настрани и кимна към искрящите покои.
— Влез. Трябва да го направим насаме.
22.
Обикновено Рейдж имаше нещо в устата си по време на срещите с краля. Близалките му бяха любими, но в краен случай бе готов да се примири и с дъвчащи плодови бонбони или пък бисквити, хрупкави и без ядки. Само че стомахът му не бе в състояние да се справи с нещо подобно и то не заради звяра.