— Тогава позволете ми да им дам тялото му — изръмжа Тор.
— Още не, братко. — Рот го погледна. — И ти го знаеш.
— Но ако е изпаднал в мозъчна смърт, няма какво да разпитваме…
Рот го прекъсна:
— Искам всички в града през следващите три нощи. Изчезването на Кор ще накара копелетата да излязат от скривалището си. Вече заловихме един от тях. Искам ги всичките.
— Няма да е лошо да продължим да се оглеждаме и за лесъри — обади се някой друг. — Само защото снощи победихме, не означава, че войната е свършила.
— Омега ще попълни редиците си — съгласи се Рот. — В това няма съмнение.
— Като стана дума за лесърите — намеси се Бъч, — смятам, че се фокусираме върху симптома, вместо върху заболяването. Трябва да извадим Омега от играта. Така де, забравихте ли пророчеството за Дистройър? Предполага се, че аз съм този, който ще го направи, но по никой начин не бих могъл да погълна всички онези копелета в училището.
Вишъс стисна рамото на най-добрия си приятел.
— И така правиш достатъчно.
— Очевидно не правя. Колко време мина? Тяхната бройка може и да е намаляла, но в онзи училищен двор насреща ни излязоха предостатъчно от тях.
— А от майка ми няма никаква шибана полза — изруга Ви, докато палеше цигара. — От векове воюваме с Обществото на лесърите. Дори и с пророчеството, по нищо не изглежда, че ще успеем да ги изличим…
— Знам къде бихме могли да настаним Кор — намеси се Рейдж. Всички очи в стаята се насочиха към него и той сви рамене. — Не се шашкайте. Но решението е ясно.
В тренировъчния център Лейла най-сетне осъзна какво я измъчваше от предишната нощ.
Седнала на ръба на болничното си легло тя знаеше точно какво означава това отекващо усещане за посока, паренето в средата на гърдите й, натрапчивият, неумолим сърбеж.
Ала в това нямаше смисъл.
Така че очевидно бе разтълкувала нещата погрешно. Може би това бе още един симптом на бременността и просто й приличаше на другото.
Е, така или иначе щеше да разбере, помисли си, докато се отправяше с клатушкане към вратата. Поредното дванадесетчасово чакане бе свършило — време бе да се раздвижи и без никой от братята, играещ ролята на бавачка, и с Куин и Блей намиращи се в среща, тя възнамеряваше да се възползва изцяло от относителната си свобода.
Излезе в коридора и се огледа наоколо. Пред стаята й нямаше никой. Откъм клиниката не долитаха никакви звуци. Спортната зала и стаята с тежести в дъното на коридора също бяха притихнали.
Наоколо като че ли нямаше жива душа. И това включваше братя, прислуга и медицински персонал. Така че… как бе възможно да долавя присъствието на Кор?
Невъзможно бе да е в имението на Братството. Та той беше врагът… което означаваше, че ако беше успял да проникне вътре, в момента тук щеше да кипи битка, навсякъде щеше да има братя с оръжие.
Вместо това? Ни-щи-чко.
Да, това определено трябва да беше поредният номер на бременността…
Не, помисли си Лейла. Той е тук. Усещаше го в собствената си кръв — така ставаше, когато някой пие от вената ти. Част от теб оставаше у него и то бе като да уловиш отражението си в далечно огледало.
Невъзможно бе да го сбъркаш с нещо друго. Така, както бе невъзможно да не разпознаеш собствения си образ.
Повдигайки ръба на нощницата си (повече по навик, отколкото от необходимост, благодарение на наедрелия й корем), тя се заклатушка по голия под на коридора по чехли, подминавайки новата женска тоалетна, мъжката съблекалня, стаята с тежести.
Откъм никоя от тях не долови нещо особено. Ала когато подмина спортната зала и стигна до входа на басейна, се закова на място.
Право напред. Струваше й се, че той беше право напред.
— Хей, момиче, какво правиш?
Лейла се обърна.
— Здравей, Куин.
Бащата на децата й идваше към нея, а очите му обхождаха лицето, корема й.
— Добре ли си? Какво правиш чак тук?
— Аз просто… време е за разходката ми.
— Е, не е нужно да се разхождаш точно тук. — Куин я улови за лакътя, помогна й да се обърне и я поведе в обратната посока. — Всъщност, може би няма да е зле да те преместим в къщата за известно време.
— Какво… защо?
— Там е по-уютно.
След по-малко от минута Лейла отново стоеше пред вратата на стаята си. А тя не беше глупава. Куин най-много от всички настояваше да я настанят в клиниката, защото така бе по-добре за нея и за децата, по-безопасно. А сега изведнъж си беше променил мнението.
С разтуптяно сърце и замаяна глава, Лейла разбра, че инстинктът не я лъжеше. Кор бе някъде в тренировъчния център. Дали го бяха заловили в битка? Дали беше ранен и те го бяха довели тук, така, както бяха сторили с онзи негов войник?