Рейдж затвори очи; прииска му се да изругае. Особено когато думите й бяха последвани от дълга пауза, сякаш искаше да му даде възможност да обясни.
— Ще ми кажеш ли защо това да подържиш М. Р. е предизвикало такава емоционална реакция у теб?
Тонът й беше равен. Овладян. Навярно би могъл да се нарече дори нежен.
Което направи неговата истина особено жестока и несправедлива. Само че тя нямаше да го остави да се измъкне, да смени темата, да потули всичко това. Не беше в стила на неговата Мери, не и когато ставаше дума за нещо такова.
— Рейдж? Какво се случи там долу?
Рейдж си пое дълбоко дъх. Искаше да отиде до леглото при нея, ала не можеше да спре на едно място — бурята в черепа му имаше нужда от някакъв физически израз или той щеше да запищи. Да заудря стените…
Просто трябваше да открие начин да го облече в думи така, че да не прозвучи сякаш я обвинява или е катастрофално нещастен, или…
— Рейдж?
— Дай ми минутка.
— Обикаляш наоколо вече двайсет минути.
Той спря. Погледна към своята шелан.
Беше сменила позата и сега седеше, провесила крака през ръба на високия дюшек. Изглеждаше съвсем мъничка на фона на огромното легло, само че имаха нужда от дюшек с размерите на футболно игрище — той беше толкова едър, че не би могъл да се протегне върху нищо по-малко.
Мамка му. Съсредоточи се…
— Да не би да е защото… — Мери се взираше в краката си. А после вдигна очи към него. — Да не би да е защото искаш да си имаш свое собствено дете, Рейдж?
Той отвори уста. Отново я затвори.
Остана да стои там като истукан, а сърцето му думкаше в гърдите.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Братята ти започнаха да създават семейства. Това пробужда… желания… за които не сме си давали сметка досега…
— Обичам те.
— Но това не означава, че не си разочарован.
Рейдж отстъпи назад, докато раменете му не се блъснаха в стената, и се плъзна бавно надолу, така че задникът му се пльосна на пода. А после наведе глава, защото не бе в състояние да я погледне.
— О, господи, Мери, не искам да се чувствам по този начин. — Гласът му изневери и той се прокашля. — Искам да кажа… бих могъл да се опитам да излъжа, но…
— Чувстваш се така от известно време, нали? Ето защо напоследък нещата между нас не бяха съвсем както трябва.
Рейдж сви съкрушено рамене.
— Трябваше да ти кажа нещо, но не знаех какво не е наред. Докато не останах сам с М. Р. в кухнята. Дойде ми изневиделица. Смаза ме… не искам да се чувствам по този начин.
— Съвсем естествено е…
Той стовари юмрук върху пода достатъчно силно, за да го напука.
— Не искам това! Не го искам, по дяволите! Ти и аз — това е всичко, от което се нуждая! Дори не харесвам малките деца!
Докато гласът му кънтеше в стаята, ясно усещаше погледа й върху себе си.
И не можеше да го понесе.
Скочи на крака и отново започна да обикаля напред-назад; искаше му се да смъкне картините от стените, да подпали пердетата, да направи скрина на трески с голи ръце.
— Наистина го мисля — излая. — Когато ти казах, че ако поискаш, ще ти намеря дете, наистина го мислех!
— Знам, че е така. Онова, което не очаквах, е, ти да бъдеш онзи, в чиито гърди ще зейне празнина.
Рейдж се закова на място и заговори на персийския килим:
— Няма значение. Това няма значение. Ще отмине…
— Бет ми каза още нещо. — Мери го изчака да я погледне и когато той го направи, избърса една сълза. — Каза, че Вишъс дошъл да говори с теб преди нападението. Предупредил те, че ще умреш. Опитал се да те накара да напуснеш бойното поле… ала ти си отказал.
Рейдж изруга и отново закрачи напред-назад. Прокара ръка през лицето си и почувства, че му се ще да се върнат към ранните дни на връзката им. Когато беше лесно. Нищо друго освен страхотен секс и още по-голяма любов.
Не всички тези… гадости на живота.
— Защо излезе на бойното поле? — попита тя пресекливо.
Рейдж махна с ръка.
— Би могъл да греши. Ви не знае всичко и не е някакво божество…
— Хвърлил си се в битката твърде рано. Не си изчакал… излязъл си сам на бойното поле, пълно с врагове. Сам… след като един от братята ти, който досега никога не е грешал, ти е казал, че ще умреш. А после беше прострелян. В гърдите.
Рейдж нямаше намерение да рухне.
Ала беше толкова странно. В един момент беше прав… а в следващия се озова на пода, краката му се подкосиха под странни ъгли и тялото му ги последва в бъркотия от ръце и рамене. Но така ставаше, когато един воин изгубеше битката — не беше нищо повече от пистолет, паднал от стреляща ръка, кама, изплъзнала се от длан, граната изпусната, а не хвърлена, във въздуха.