— Съжалявам, Мери… толкова съжалявам. Съжалявам, съжалявам…
Повтаряше думите отново и отново. Нямаше какво друго да стори.
— Рейдж. — Гласът на неговата Мери, врязал се в брътвежа му, бе толкова тъжен, че болеше повече от куршума, забил се в сърцето му. — Мислиш ли, че излезе на бойното поле сам, защото искаше да умреш? И моля те, бъди откровен с мен. Това е прекалено важно, за да го сметем под килима.
Чувствайки се като пълен боклук, Рейдж зарови лице в шепите си и заговори в тях:
— Просто имах нужда… отново да бъда близо до теб. Както е било винаги. Както би трябвало да бъде. Както трябва да бъде за мен. Помислих си, че може би… ако съм в Небитието, и ти дойдеш при мен, бихме могли…
— Да направим това, което правим в този момент?
— Само че тогава не би имало значение.
— За това да имаме дете?
— Да.
Двамата се умълчаха и Рейдж изруга.
— Имам чувството, че сега ти изменям по друг, различен начин.
Мери си пое дълбоко дъх — очевидно знаеше точно какво има предвид — онзи миг, когато се бе върнал при нея, след като бе бил с друга жена. Съвзе се обаче бързо.
— Защото не мога да ти дам това, което искаш, а ти продължаваш да го желаеш?
— Да.
— Ти… искаш ли да бъдеш с друга же…
— Господи, не! — Рейдж свали длани от лицето си и поклати глава толкова яростно, че тя едва не се откъсна от гръбнака му. — Мамка му, не! Никога. Никога! Предпочитам да бъда с теб и никога да нямам дете, отколкото… искам да кажа, Исусе, ни най-малко.
— Сигурен ли си в това?
— Абсолютно. Напълно. Сто процента.
Тя кимна, ала не го поглеждаше. Отново беше приковала очи в краката си; разпери пръстите им, а после ги размърда нагоре-надолу.
— Няма да е проблем — промълви тихичко. — Искам да кажа, ще те разбера, ако искаш да бъдеш… е, нали се сещаш, с истинска жена.
24.
Мери се смяташе за стопроцентова феминистка. Да, повечето мъже можеха да вдигнат по-големи тежести от повечето жени (и това беше факт както сред човеците, така и сред вампирите), ала оставяйки настрана това общо взето незначително физическо неравенство, според нея нямаше абсолютно нищо, което един мъж да може да направи по-добре от една жена.
— Да.
Така че за нея бе истинско прозрение, когато осъзна, че се чувства като пълен провал, просто защото се намираше в положението, в което и всички мъже. Родените с мъжки полови органи не можеха да имат деца, тя — също. Ето — пълно равенство.
Господи, толкова болеше.
И болеше по един наистина странен начин. Усещането беше студено; вледеняваща празнина в средата на гърдите й. Или пък беше по-ниско, макар че метафората за празнина там, където беше матката й, бе като извадена от някой филм на „Лайфтайм“.
Ала именно такова бе усещането. Празнина. Бездна.
— Съжалявам — чу се да промълвява. Макар че в това нямаше никакъв смисъл.
— Недей — помоли я той. — Никога не казвай това…
О, виж ти, беше се приближил и беше коленичил пред нея, сложил ръце върху коленете й, а синьо-зелените му очи я гледаха така, сякаш бе на път да издъхне само от мисълта, че я беше наранил.
Тя сложи длан на бузата му и почувства топлината на лицето му.
— Добре, няма да се извинявам за това — каза. — Но съжалявам и за двама ни. Не искаш да се чувстваш по този начин, нито пък аз, ала ето че това е действителността.
— Не, не е, защото отказвам да го приема. Няма да допусна това да засегне нито мен, нито теб…
— Споменавала ли съм напоследък колко мразя рака? — Мери отпусна ръка, давайки си сметка, че говори едновременно с него, ала бе неспособна да се спре. — Наистина, ама наистина мразя тая шибана болест. Толкова се радвам, че вампирите са недосегаеми за нея, защото ако ти някога се разболееше, определено щях да ненавиждам вселената до края на безсмъртното си съществуване…
— Мери, чу ли какво казах? — Той улови ръката й и отново я допря до лицето си. — Никога вече няма да мисля за това. Няма да допусна то да застане между нас. Няма да…
— Чувствата не действат по този начин, Рейдж. А аз съм терапевт, така че определено го знам. — Опита да се усмихне, но беше почти сигурна, че вместо това се получи гримаса. — Не можем да избираме какво да изпитваме… особено когато става дума за нещо толкова фундаментално, като това да имаш деца. Искам да кажа, освен смъртта и това с кого искаш да прекараш живота си, децата са самата основа на съществуването.
— Можеш обаче да избереш какво ще направиш с чувствата си. Ти все това повтаряш, че всеки може да избере как да реагира на мислите и емоциите си.