— Да. Само че понякога… в момента не изглежда като осъществим план.
Господи, как така повече хора не сритваха терапевтите си в задника, зачуди се Мери. Тази високопарна купчина глупости как трябвало да „чувстваш чувствата си, но да контролираш как реагираш на тях“, изобщо не помагаше в момент като този, когато двамата с партньора ти сте на ръба на това да рухнете, а едно гласче в главата ти повтаря, че никога няма да се справите с това, защото, Исусе, кой би могъл?
О, и вината бе единствено нейна, защото тя бе тази с липсата на яйца, които да могат да бъдат оплодени…
— Мери, погледни ме.
Когато най-сетне го направи, беше поразена от свирепото изражение върху красивото му лице.
— Отказвам да допусна каквото и да било да застане между нас, най-малкото някаква тъпа мечта да си имаме деца. Защото нещата са такива, каквито са. Рот и Зи? Да, те имат деца с жените си, но трябваше да живеят с мисълта, че шеланите им може да умрат… по дяволите, Рот действително едва не изгуби Бет. Ами Куин? Е, да, той не е влюбен в Лейла, но не ми казвай, че не я обича с цялото си сърце, като се има предвид, че тя носи децата им. — Рейдж изпусна дъха си и се облегна назад, подпирайки длани на пода. Очите му се плъзнаха по резбата върху таблата на леглото. — Замисля ли се логично за това… колкото и силно да е желанието ми за дете… — Той се размърда и забучи пръст в средата на гърдите си. — … каквато и нужда да изпитвам да имам дете от теб, онова, в което съм още по-сигурен, е, че никога не бих те заменил за което и да било дете.
— Ала аз съм безсмъртна, забрави ли? Не би било нужно да се тревожиш за мен, докато раждам, като братята ти.
Очите му се стрелнаха към нея.
— Да, ала тогава никога вече не бих те видял, Мери. Това е равновесието, забрави ли? Ти нямаше да знаеш, че изобщо сме били заедно… но не и аз. До края на живота си щях да знам, че ти съществуваш на тази земя, жива и здрава… просто никога вече нямаше да мога да те видя, да те докосна, да се смея заедно с теб. А ако пътищата ни някога се пресечаха? Ти щеше да умреш на място. — Той потърка лице. — Това, че не си в състояние да имаш деца, е причината да сме заедно. Това не е проклятие, Мери… това е благословия. Именно това ни спаси.
Мери запримигва учестено, за да прогони сълзите.
— Рейдж…
— Знаеш, че е вярно. Знаеш, че това е равновесието. — Той се изправи и взе ръцете й в своите. — Знаеш, че това е причината изобщо да имаме каквото и да било. Ти ни даде нашето бъдеще, именно защото не можеш да ми родиш синове и дъщери.
Когато погледите им се срещнаха и се задържаха, Мери отново понечи да каже, че съжалява, ала той нямаше намерение да го допусне.
— Не. Не искам да го чувам, Мери. Говоря сериозно. Не искам да чувам нищо такова. И знаеш ли какво? Не бих променил нищо. Нищичко.
— Но ти искаш…
— Не и повече, отколкото те искам с мен, до мен, живееща с мен, обичаща с мен. — Погледът му нито за миг не се откъсваше от нейния, силата на убедеността му бе толкова огромна, че очите му горяха от нея. — Говоря сериозно, Мери. Сега, когато мисля за това… когато претеглям всичко в главата си? Не. Живот без теб е трагедия. Живот без дете? Това е… е, това е просто различен път.
Първият порив на Мери бе да остане заключена в собствената си драма, да се върти като хамстер в колело сред съжаление, гняв и тъга, изкусителни и безпощадни като черна дупка. Но после се опита да надмогне всичко това, да стигне от другата страна.
Онова, което й помогна да го направи?
Любовта в очите му.
Докато я гледаше, вдигнал очи към нея, погледът му беше като слънцето, източник на топлина и живот, и обич. Дори с всичко, което тя не можеше, незнайно как той успяваше да я гледа така, сякаш единственото, което имаше значение за него… бе точно това, което имаше пред себе си.
И в този миг Мери осъзна нещо.
Не беше нужно животът да е съвършен… за да може истинската любов да съществува в него.
Това е просто различен път.
Нещо ужасно странно се случи, когато тези четири думички излязоха от устата му. Сякаш от плещите му се свлече товар, всичко стана леко и пенливо, сърцето му запя, душата му се отърси от онова, което й тежеше, разстоянието, промъкнало се между него и неговата шелан изчезна, като разсеял се дим, като вдигнала се мъгла, като отминала буря.
— Не бих променил нищо. — Докато го изричаше, се почувства свободен. — Нищо. Не бих променил нищичко.
— Не бих те винила, ако поискаш.
— Е, не искам. — Той плъзна ръце по прасците й, подръпвайки леко краката й, за да я накара да го погледне. — Ни най-малко.