— Хей и на теб — отвърна с насилена веселост. — Как е половината крава, която ядеш?
— Мери — тихичко каза Рейдж. — Погледни ме.
Тя си пое дълбоко дъх и обърна очи към него. Беше извил цялото си тяло към нея и я гледаше по онзи свой начин, така, сякаш всичко наоколо се беше изпарило, сякаш не съществуваше нищо друго, освен тя.
— Обичам те — прошепна. — Ти си единственото, от което ще се нуждая някога.
Мери примига учестено. А после си каза, че ако беше умна, щеше да му повярва с цялото си същество.
Само така можеше да продължи напред.
— Казвала ли съм ти напоследък — промълви дрезгаво, — че съм най-голямата късметлийка на планетата?
Рейдж се приведе към нея и я целуна нежно.
— Да. Точно преди да поомачкаме чаршафите на зазоряване.
Облегна се назад с адски самодоволно изражение и Мери се усмихна. А после се разсмя.
— Изглеждаш адски горд от себе си.
— Нямам представа за какво говориш. — Той отново насочи вниманието си към ростбифа, самата невинност. — Но ако наистина се чувстваш късметлийка, знам един страхотен начин да го покажеш.
Мери взе приборите си и установи, че наистина е гладна.
— Да ти изпратя картичка?
Когато този път се обърнаха към нея, синьо-зелените му очи горяха.
— Не. Колко можеш да кажеш с думи? А нямам нищо планирано за след работа, така чеееееее…
Той прокара многозначително език по единия си вампирски зъб, а погледът му се спусна надолу, сякаш си я представяше без никакви дрехи в стола… и възнамеряваше да изпусне салфетката си и да застане на четири крака, за да я намери под масата.
Тялото на Мери започна да се сгорещява, главата й се замая, по кожата й пробягаха тръпки.
— Нямам търпение.
— Нито пък аз, моя Мери. Нито пък аз.
След края на Първото хранене Рейдж изпрати Мери, застанал на стъпалата пред имението, махайки, докато тя и волвото изчезнаха надолу по хълма, потъвайки в защитния мис. След като тя се изгуби от погледа му, той остана на мястото си за миг, вдишвайки студения въздух.
Очевидно бе, че драмата, с която се бореха, все още я измъчваше, но как би могло да бъде другояче? Ала той бе открил къде се корени проблемът му, беше го осмислил (или какъвто там беше терминът) и вече беше в друго състояние. Да види братята си с децата им не го беше разстроило; дори беше успял да помогне на Мери, когато беше станало ясно, че нещо я измъчва.
Това, че нещата между тях отново се бяха върнали в релсите, беше невероятно. А да може да й помогне, когато тя се нуждаеше от помощ, бе още по-невероятно.
Но сега беше време за работа.
Когато се обърна към имението, той беше същинска смъртоносна машина.
Изкачи каменните стъпала, прекоси вестибюла и се присъедини към братята си във фоайето. Без излишни приказки те се въоръжаваха, препасвайки пистолети и ножове около бедрата и под мишниците си.
Докато следваше примера им, ясно си даваше сметка за присъствието на догените, застанали отстрани, с тревога, изписана върху добрите им, благи лица.
Те бяха част от причината, поради която това трябваше да се случи.
Един по един воините минаха през скритата врата под стълбището и поеха по подземния тунел. Отправиха се към тренировъчния център в боен строй, разваляйки го единствено за да минат през складовото помещение и офиса. В коридора доктор Джейн и Мани ги чакаха с носилка и животоподдържащо медицинско оборудване; никой от тях не каза нито дума, докато заедно се отправяха към стрелбището.
Ласитър беше на пост през целия ден и въпреки че се нуждаеше от слънчева светлина, не даваше никакви признаци на изтощение или проблеми в концентрацията, докато стоеше до неподвижното тяло на Кор.
Което определено правеше маратона с „Пънки Брюстър“ от предишната седмица по-лесен за преглъщане.
— Кой ще ми помогне за преместването? — попита Мани, докато избутваше носилката до масата за изтезания на Ви.
Рейдж, Ви и Бъч пристъпиха напред и отключиха стоманените халки, освобождавайки за момент Кор от оковите. Нямаше обаче повод за тревога и то по две причини: първо, останалата част от Братството стоеше наоколо с пистолети в ръце и пръсти на спусъка; и второ, копелето изобщо не беше там, просто безчувствено, неподвижно тяло.
Единствено това, че в глезените му се усещаше лека топлина и че лицето му не беше напълно посивяло, подсказваше, че копелето не се нуждае от яма в земята и надгробен камък.