— Ехо — повика момиченцето отвътре.
Мери изпъна рамене и пристъпи напред.
— Аз съм.
— Здравей.
Куфарите на Бити все още бяха готови и стояха до леглото й, но тя седеше до старото писалище и решеше косата на куклата си.
— Рим каза, че си искала да ме видиш.
На себе си Мери добави: Някакъв шанс да искаш да говорим за нещо? За майката, която изгуби? За братчето ти, умряло, преди да се роди? За психопата, който беше твой баща? Защото това би било страхотно.
— Да, моля. — Момиченцето се обърна. — Чудех се дали би могла да ме заведеш в старата ми къща, моля.
Мери потръпна, преди да успее да овладее реакцията си.
— Искаш да кажеш там, където живееше с твоята мамен? С баща ти?
— Да.
Мери затвори вратата и отиде до леглото на майка й. За малко да седне на него, но се спря.
— Какво… защо би искала да се върнеш там? Ако нямаш нищо против да те попитам.
— Искам да си взема някои неща. Чичо ми не живее в Колдуел. Ако не го направя сега, може да не успея, когато той дойде да ме прибере.
Мери се огледа наоколо. След това заобиколи леглото и спря пред прозореца, който гледаше към предния двор. Тъмно, навън бе толкова тъмно… като че ли повече, отколкото в някоя юлска нощ, когато бе влажно и топло, а не студено и ветровито.
Обърна се към момиченцето и каза:
— Бити, трябва да бъда откровена с теб. Не съм сигурна, че това е добра идея.
— Защо?
— Ами, като за начало… — Мери подбираше думите си много внимателно. — Къщата е стояла празна през цялото време, откакто си тук. Не съм сигурна в какво състояние е, възможно е да е била разграбена. Или покривът да е паднал. В такъв случай не съм сигурна какво ще открием там.
— Няма откъде да разберем, докато не отидем.
Мери се поколеба.
— Възможно е да пробуди много спомени. Сигурна ли си, че си готова за това?
— Мястото е без значение. Не мога да избягам от онова, което си спомням. То е с мен всяка минута, в която съм будна, и във всичките ми сънища денем.
Изрече го съвсем прозаично, без нито за миг да престава да реше куклата си. Сякаш си говореха за графика за пране или пък за това какво се поднасяше в кухнята.
— Твоята мамен сигурно много ти липсва — каза Мери.
— Е, може ли да отидем, моля?
Мери разтърка лице, внезапно обзета от огромна умора.
— Нали знаеш, че можеш да говориш за нея с мен? Понякога помага.
Бити дори не мигна.
— Е, може ли да отидем?
Да, тази врата очевидно щеше да си остане плътно затворена. Страхотно.
— Нека го обсъдя с Мариса. Още сега ще ида да я намеря и ще видя какво мога да направя.
— Палтото ми е тук. — Момиченцето махна към долната част на леглото. — И съм си обула обувките. Готова съм да тръгваме.
— Няма да се бавя. — Мери се отправи към вратата, но поспря на прага. — Бити, от опит знам, че хората или потискат нещата в себе си, или ги изместват, или ги преодоляват. Последното е по-добрият вариант и обикновено става, като говорят за нещата, за които обикновено не биха искали да говорят.
Част от нея не можеше да повярва, че се обръща по този начин към едно деветгодишно дете. Ала Бити определено не се изразяваше като някой, който не бе навършил дори десет години.
— Какво означават първите две? — попита момиченцето, все така решейки куклата си.
— Понякога хората интернализират лошите чувства и в ума си се наказват за нещата, за които се разкайват или смятат, че са направили погрешно. То те разяжда отвътре, докато или се прекършиш и си принуден да изкараш всичко наяве, или полудееш. Да го изместиш, означава да избягваш онова, което те измъчва, като прехвърляш чувствата си в поведение, което в крайна сметка наранява теб или други.
— Не разбирам нищо от това. Съжалявам.
— Знам — тъжно каза Мери. — Слушай, ще отида да говоря с Мариса.
— Благодаря.
Мери излезе от стаята. В горния край на стълбището спря и погледна назад. Бити правеше все същото — прокарваше гребена през оредялата коса на куклата, избягвайки плешивите места.
През цялото време, откакто беше в къщата, нито веднъж не си беше играла с която и да било от играчките на долния етаж. Децата, когато дойдеха в „Убежището“ за първи път, винаги бяха насърчавани да си изберат една-две от тях — те ставаха техни, а останалите бяха общи. Бити неведнъж бе подканена да си хареса някоя. Ала никога не го беше сторила.
Тя имаше своята кукла и стария плюшен тигър. Това беше всичко.
— Мамка му — прошепна Мери.