Кабинетът на Мариса беше на втория етаж; Мери почука и тя й даде знак да влезе, без да престава да говори по телефона.
— … напълно конфиденциално. Не, не. Да, може да доведете детето си. Не, не се заплаща нищо. Моля? Напълно безплатно. Колкото и дълго да останете. — Мариса кимна на Мери да седне и вдигна пръст в универсалния жест: Изчакай минутка. — Не, няма проблем… не е нужно да бързате. Разбирам… не е нужно да се извинявате, че плачете. Никога.
След като се отпусна в дървения стол срещу своята шефка, Мери посегна и взе кристално преспапие с формата на диамант. Беше с размерите на дланта й, тежко като ръката й и тя поглади фасетките му с палци, съзерцавайки как светлината се пречупва в дълбините му.
Дали някога щеше да бъде по-лесно с момиченцето, зачуди се.
— Мери?
— Какво? — Тя вдигна очи. — Извинявай, бях се замислила.
Мариса се облегна на лактите си.
— Напълно те разбирам. Какво има?
Преместиха Кор от тренировъчния център около осем часа… и Лейла го видя с очите си.
В мига, в който алармата й беше иззвъняла след залез-слънце, тя бе станала от леглото и бе подпряла вратата на стаята с един пантоф… така че когато си легна обратно, можеше да вижда късче от коридора през пролуката. И наистина, братята го бяха преместили, точно както беше предположила, че ще направят: при звука на многобройни тежки стъпки беше станала и се бе долепила до стената, така че да вижда какво се случва, без да бъде забелязана.
Когато минаха покрай стаята й, видя, че Кор беше с тях, изпънат неподвижно върху маса на колелца, покрит от главата до петите с чаршаф. Лейла бе запушила устата си с ръце. Толкова много машини, които очевидно поддържаха живота му. И братята, въоръжени до зъби, масивните им тела — покрити със смъртоносни кинжали и пистолети.
Затворила очи, вкопчена в касата на вратата, Лейла бе завладяна от неудържим порив да изскочи навън и да ги спре, да ги умолява да пожалят живота му, да се моли на Скрайб Върджин за неговото възстановяване и освобождаване. Дори беше намислила какво да каже в негова защита: „Той не ни нападна, въпреки че знаеше къде се намираме!“ и „Не ме нарани нито веднъж през всички нощи, в които се срещах с него!“ и вечния шлагер: „Той се промени и вече не е предателят, който бе някога!“.
Всичко това само бе усилило чувството й за вина… и тя бе останала на мястото си, заслушана в стъпките им, отиващи към паркинга.
Когато и последната врата се бе затворила шумно и бе заключена, тя си бе повторила, че трябва да надмогне това.
Каза си, настоятелно, че Кор е враг. Ни повече, ни по-малко.
Хвърли се към леглото, покатери се отгоре му и подви крака под себе си. С разтуптяно сърце и пот, избила по челото и горната й устна, тя се опита да овладее емоциите си. Несъмнено подобен стрес вредеше на малките…
Почукване на вратата я накара да обърне рязко глава.
— Да? — изскимтя тя.
Нима я бяха разкрили?
— Аз съм, Лукас. — Братът на Куин звучеше разтревожен. — Може ли да вляза?
— Заповядай. — Надигна се от леглото и се заклатушка към вратата, отваряйки я широко. — Влез.
Отдръпна се настрани и Лукас влезе, въртейки колелата на инвалидния си стол. Напредъкът му беше бавен, но независим. Бяха обсъждали да му вземат механичен стол, ала това контролирано от него движение бе част от рехабилитацията му и като че ли наистина действаше. Седнал със събрани колене и съвсем леко прегърбено слабо тяло, той притежаваше цялата красота и интелигентност на Куин, но не и тежестта и жизнеността му.
Беше толкова тъжно. Но поне сега можеше да се придвижва… нещо, което дълго време му беше невъзможно.
Но разбира се, мъченията, понесени от ръцете на лесърите, му бяха стрували повече от един-два пръста.
Когато той влезе, Лейла остави вратата да се затвори и се върна в леглото, опъвайки нощницата и приглаждайки косата си. Като Избраница, би било далеч по-подобаващо да приема посетителите си, облечена в традиционните за своята позиция бели роби, но те вече не й ставаха. А и двамата с брата на Куин отдавна бяха зарязали всякакви формалности.
— Впечатлен съм, че отново стигнах толкова далеч. — Гласът на Лукас беше монотонен.
— Благодарна съм за компанията. — Макар че нямаше намерение да му обясни защо. — Чувствам се… като в клетка.
— Как си тази вечер?
Не срещна очите й, докато задаваше въпроса си… но той никога не го правеше. Сивият му поглед си оставаше прикован на около метър над пода, посоката му се сменяше само когато се обърнеше насам или натам в стола си.
Лейла никога не бе била толкова благодарна за нечия дисфункция — неговата сдържаност й осигуряваше известно усамотение, докато се опитваше да овладее емоциите си… макар че това едва ли говореше добре за характера й.