Дали имаше представа точно колко го беше закъсал? Или липсата на съзнание бе последното зрънце милост, което кучият син щеше да получи от съдбата?
Проблемът не е мой, помисли си Рейдж, докато се оглеждаше наоколо, търсейки урните, които сам беше донесъл, на онези лесъри, които сам беше убил. Бяха толкова много. Участваше в тази война отдавна… толкова отдавна, че си спомняше времето, когато Рот отказваше да води расата и Братството идваше тук, само за да постави тези урни на полиците.
Толкова много се беше променило оттогава, помисли си той.
Сега те не само живееха в разкошното имение на Дариъс, но Братството имаше и нови членове. Джон Матю и Блей като войници. Медицински персонал и страхотна клиника. Всички под един и същи покрив…
— … освен това, така мога да си лакирам ноктите.
Рейдж се отърси, за да се съсредоточи, когато гласът на Ласитър се вряза в мислите му.
— Я чакай, какво?
— Шегичка. — Ангелът се разсмя. — Усетих, че се отнесе някъде. Мечтаеше си какво ще има на Последното хранене? Аз точно това правех. Три опита да отгатнеш и първите два без месо в тях не се броят.
— Ти си луд — заяви Рейдж. — Но това е качество, което харесвам у приятелите си.
Ласитър обви ръка около раменете му и го поведе към портата.
— Имаш страшно добър вкус. Споменавал ли съм го напоследък?
След като всички освен Зи и Фюри излязоха, Вишъс затвори портата и пусна всички резета. А после те останаха там за миг. Фината стоманена мрежа, която покриваше вратата, щеше да попречи на Фюри и Зи да излязат. И от това на човек направо можеха да му се съсухрят топките.
Ако нещо се объркаше там вътре, те щяха да бъдат хванати като в капан.
Само че, каза си Рейдж (а вероятно и останалите от братята), нямаше никакъв шанс в близкото бъдеще Кор да бъде нещо повече от неодушевен предмет… и дори ако дойдеше на себе си, щеше да бъде прекалено слаб за каквото и да било нападение.
И все пак, тази мисъл не му беше приятна.
Ала такава беше природата на войната. Поставяше те в ситуации, които ненавиждаш.
Слаба вибрация в джоба му го накара да се намръщи. Извади телефона си и когато видя кой е, веднага вдигна.
— Мери? Всичко наред ли е?
Чу само прашене, защото сигналът тук беше ужасен, така че изтича до входа на пещерата. Когато пристъпи в свежия нощен въздух навън, съвсем ясно чу гласа на своята шелан — тя говори известно време, през което той само казваше „аха“ и кимаше, въпреки че тя не можеше да го види. След това прекъсна и погледна към братята, които го бяха наобиколили, сякаш се чудеха дали нещо не е наред.
— Господа, трябва да помогна на Мери за мъничко. Да се срещнем в града?
Ви кимна.
— Погрижи се за каквото трябва. Ела, когато си готов за битка, и аз ще ти докладвам за развитието на нещата и ще ти възложа задача.
— Добре — каза Рейдж, след което затвори очи и се съсредоточи.
На това му се казваше да не знаеш къде ще се озовеш в крайна сметка.
Докато се дематериализираше, си помисли, че изобщо не беше очаквал да отиде там, където отиваше сега. Само че нямаше намерение да разочарова своята шелан.
Нито сега, нито когато и да било.
Неголямо събиране за дванайсет души, помисли си Асейл, докато го въвеждаха в лимоновожълтата гостна, в която си беше изкарал толкова добре предишната нощ.
След като същият иконом в същата ливрея, който го беше приветствал вчера, оповести името му на висок глас, той пристъпи напред, така че братовчедите му също да бъдат представени на останалите деветима вампири в гостната. Осем жени и един мъж.
Който не беше хелренът на домакинята.
Не, другият тип с пенис и топки не беше стар, хилав или непознат. Всъщност, каква изненада, това беше Троу, красивият, — изпаднал в немилост аристократ, който някога бе член на шайката копелета, ала сега очевидно се беше завърнал в закостенялото, пълно с предубеждения лоно на глимерата.
Издокаран в съвършено стоящ му смокинг. Поне толкова скъп, колкото този на Асейл.
След като приключиха с представянията, Нааша прекоси стаята, а черната й сатенена рокля беше като вода, обливаща тялото й в нощта.
— Миличък — поздрави го тя, протягайки бледите си ръце. Върху пръстите й примигваха и блещукаха диаманти, притежаващи цялото очарование и липса на топлина на собственичката си. — Закъсняваш. Чакахме те.
Направи реверанс, а той се поклони.
— Надявам се, че те намирам в добро разположение на духа. — Въпреки че изобщо не го беше грижа. — Изглеждаш достатъчно добре.