— Да не би нещо да не е наред с къщата ми?
— О, не. — Джо отметна косата си назад. — И нямах намерение да те доведа тук под фалшив претекст.
Само че точно това беше направила.
— Виж, аз съм щастливо женен мъж…
Джо вдигна и двете си ръце.
— Не, господи, не… това е… свързано е с една статия, която си написал преди близо година, през декември. За Хулио Мартинес. Арестували го заради някаква схватка между банди в центъра на Колдуел.
Веждите на Бил подскочиха над очилата.
— Членът на онази банда.
— Точно така. Онзи, който бил ранен и арестуван в един изоставен ресторант.
Репортерът се умълча и на Джо й се прииска да си удари шамар. Защо й беше да се забърква в глупостите на Дъги… и най-вече — защо й беше да забърква някой друг в тях.
— Знаеш ли какво? — каза тя. — Това беше наистина недопустимо. Не биваше да те питам…
— Какво точно искаш да знаеш за статията?
Когато Джо срещна присвитите очи на Бил, всички и всичко друго в кафенето изчезна; съскането на парата и шума на кафемашините, човешкият брътвеж, движението насам-натам — всичко това заглъхна. И не защото двамата споделяха романтичен миг.
— Знаеш ли, че в Ютюб има видео с участието на Хулио? — попита Джо. — И какво казва той в него?
Бил извърна поглед.
— Знаеш ли какво? Мисля, че ще отида да си взема онова лате.
Изправи се и отиде до бара. Когато баристата се обърна към него по име и го попита дали иска „обичайното си“, Джо се зачуди дали беше вярно, че кофеинът е горивото на всички писатели.
Странно, това място не беше близо до офиса му, нито до новата му къща. Може би по-рано беше живял в този квартал?
Бил се върна с висока чаша, която повече приличаше на халба, отколкото на нещо, в което би налял кафе, и докато се настаняваше, Джо видя, че бе положил усилие да подреди мислите си.
— Видял си клиповете — досети се тя.
Репортерът бавно поклати глава.
— Интервюирах Хулио, когато излезе под гаранция, като част от поредица за насилието между престъпните банди в Колдуел. Повечето от тези хлапета, а той си беше просто хлапе… и все още е, много от тях не казват нищо, когато се опиташ да говориш с тях. А ако все пак се разприказват? То е най-вече перчене за територията на бандата, тяхната версия на код на честта, враговете им. Хулио не го беше грижа за нищо от това. Приказваше единствено за…
— Вампири. — По някаква причина сърцето й задумка. — Бил е обсебен от това, нали?
— Да.
— В статията не се споменава нищо такова.
— Господи, не. Не искам редакторът ми да си помисли, че съм откачил… но видях клиповете в интернет, да. Около три дни не правих нищо друго, освен да ги гледам по цяла нощ. Жена ми беше убедена, че съм си изгубил ума. Седемдесет и два часа по-късно самият аз не бях сигурен дали наистина не съм.
Джо се приведе към него, при което лактите й бутнаха чашата с капучиното й напред, така че трябваше да го улови, за да му попречи да падне на пода.
— Каква… каква е вероятността Хулио наистина да е видял нещо? И само да отбележа, че не мога да повярвам, че изобщо задавам подобен въпрос.
Бил сви рамене и отпи от високата си чаша. След това я остави на масата и отново поклати глава.
— В началото и аз си мислех, че съм полудял. Искам да кажа — аз съм човек на фактите, именно това е причината да бъда журналист, въпреки че е отмиращо поприще. Но след като изгледах всички клипове… Просто имаше твърде много информация за подобни случки в Колдуел. Ако потърсиш подобни сведения за територията на цялата страна, дори само при най-бегъл поглед е поразяващо колко много са съсредоточени тук. Е, да, навсякъде ще откриеш обичайните откачалки, като ловци на духове и други такива. Но когато става дума специално за вампири… — Той се засмя и я погледна. — Извинявай, отплеснах се.
— Ни най-малко.
— Е, на мен така ми се стори. — Той отново отпи от чашата си. — Защо питаш?
Джо сви рамене.
— Преди няколко нощи един мой приятел си помисли, че е видял нещо. Успя да го запише на телефона си и го качи онлайн… но онова, което се е случило според него, е напълно невъзможно. Заведе ме в едно изоставено девическо училище…
— „Браунсуик“?
— Да. — Джо потърка носа си, въпреки че не я сърбеше. — Отидохме на сутринта, за да ми покаже последиците от някаква голяма битка или нещо такова. Нямаше такива… е, не точно. Нямах намерение да губя повече време с това, но снощи ми доскуча в офиса… поразтърсих се в интернет… както си направил и ти. И така открих Хулио.
Бил изруга.
— Не би трябвало да те моля за това, но…