Единствено членове на персонала имаха право да отключват каквото и да било, и тя въведе кода в панела вляво от тежката врата. Разнесе се изщракване и дрънчене и тя отвори, отдръпвайки се настрани, за да направи път на Бити, преди също да излезе и отново да заключи след тях.
Рейдж стоеше в края на двора, върху участък грижливо окосена, но умираща трева. Русата му коса проблясваше на лунната светлина, ала черните му кожени панталони и яке се губеха в мрака.
Слава богу — изглеждаше така, сякаш оръжията му бяха скрити.
Бити слезе несигурно по стъпалата, препъвайки се в препятствия, които несъмнено бяха в главата й, а не върху цимента. Въпреки това беше вирнала брадичка, макар погледът й да беше прикован в земята.
Докато потискаше порива да сложи ръка върху рамото на момиченцето, Мери отново почувства как нещо се раздвижи в ума й… само че бе прекалено разтревожена за предстоящото запознанство, за да се притеснява и за това.
Рейдж обаче се държа съвършено. Не помръдна, докато те се приближаваха. Ръцете му си останаха отпуснати до тялото, там, където можеха да ги видят. Беше навел лекичко глава, сякаш правеше всичко по силите си, за да изглежда по-нисък.
Което беше изгубена битка, но наистина мило от негова страна.
Бити спря на около два-три метра от него и сякаш се сгуши в ужасното си палто.
Мери обаче отиде право при Рейдж, улови го за ръката и се обърна към нея.
— Бити, това е моят съпруг. Искам да кажа… хелрен. Рейдж, това е Бити.
Сърцето на Мери трепна, когато Рейдж каза нежно:
— Здравей. Радвам се да се запознаем.
Бити просто се взираше в обувките си с непроницаемо изражение. Което си беше стандартната й оперативна процедура, както биха казали братята.
— Е, добре. — Мери погледна към другия край на поляната. — Да се качваме във волвото…
— Всъщност, налага се да отидем с моята кола — прекъсна я Рейдж.
— Ъ…
Той стисна ръката й.
— Налага се да отидем с моята кола.
Мери вдигна очи към лицето му и си пое дълбоко дъх. Разбира се. В багажника имаше оръжия — оръжия, които бе готов да използва, в допълнение към онези, които се криеха под якето му… а да пренесат цял смъртоносен арсенал в багажника на волвото едва ли щеше да помогне в тази неловка ситуация.
— Добре. — Мери кимна към понтиака. — Бити, готова ли си да дойдеш с нас?
Тя се отправи натам и момиченцето се помъкна след тях, държейки се на разстояние.
— Е, това е моята кола — заяви Рейдж, когато стигнаха до понтиака. — Аз ще отключа и Мери ще ти помогне да се качиш отзад. Само с две врати е, за съжаление.
Мери изчака Рейдж да отключи и да мине от другата страна, преди да се опита да настани Бити отзад. А може би момиченцето би предпочело да седне отпред? Само че тогава щеше да е до Рейдж.
Не, отзад бе по-добре.
Мери бутна седалката напред и погледна през рамо.
— Хайде, Бити… може аз да седна отзад, ако…
Нямаше нужда да довършва. Момиченцето не я чуваше. Дори не гледаше към нея.
Мамка му.
30.
През повечето от нощите си на планетата, Рейдж само смътно си даваше сметка колко е едър. Ала в този миг, въпреки че се намираше от другата страна на близо тон и половина стомана и двигател, той се чувстваше като огромен, шибан кошмар.
И, господи, очите на детето бяха толкова тъжни.
Докато чакаше момиченцето да отговори на Мери, да каже каквото и да било, на Рейдж му беше трудно да не се опитва да прецени колко по-високо бе то от спомените му за ужасяващата нощ, в която го бяха спасили. Не че беше прекарал кой знае колко време с детето — прекалено беше зает да се бие, за да има нещо повече от съвсем смътен спомен за едно малко създание с кестенява коса, сгушено страхливо в ръцете на майка си.
Човече, прииска му се да изрови онзи неин баща и отново да го убие…
— Бити? — подкани я Мери. — Трябва или да вървим, или да се върнем в къщата.
Рейдж бе готов да чака тук цяла нощ, ако това бе нужно на момиченцето, за да реши, но Мери имаше право. Това бе безопасен квартал… относително казано. С други думи — беше много по-сигурно от онова свърталище на лесъри в училището, но не толкова, колкото ако бяха вътре в къщата.
— Бити?
И тогава момиченцето го погледна за първи път.
Главата му не се помръдна, изражението му не се промени, ала изведнъж лунната светлина огря очите му и те проблеснаха.
По-късно Рейдж щеше да си даде сметка, че това късче от секундата бе един от двата решаващи мигове в живота му. Другият бе моментът, в който за първи път чу гласа на Мери.
— Това наистина ли е твоята кола?