— Бити ще се справи прекрасно. Ще намеря трупчета за педалите, ако не успея да наглася седалката.
— Той каза, че момичетата могат да се справят с всичко. — Бити погледна към Рейдж. — Каза, че момичетата са… силни.
— Точно така. — Рейдж кимна. — Ето защо най-бързите и най-добрите коли…
— … винаги са момичета — довърши Бити вместо него.
Двамата очевидно очакваха нейната благословия, докато Мери местеше поглед между тях.
— Ще видим — измърмори тя… напомняйки си, че човек трябва да внимава какво си пожелава.
— Моля те — примоли се Бити.
— Хайде де, Мери…
Отпращайки Рейдж с ръка, тя върна предната седалка на мястото й и се качи.
— Не казвам, че съм съгласна, но ако все пак ще шофираш, определено ще дойда с вас.
— Да! — Рейдж заби тържествуващо юмрук във въздуха. — Това беше „да“, Бити, успяхме.
— Ура!
Господи. Бити наистина ли се усмихваше?
Мери изруга, докато затваряше вратата… и би могла да се закълне, че Рейдж заподскача като малко момиченце, докато заобикаляше колата. После обаче тя стана сериозна.
Обърна се назад и попита забързано:
— Добре ли се чувстваш с него? Трябва да знам. Важно е.
Бити изобщо не се поколеба.
— Наистина го харесвам. Той е като… голямо, дружелюбно куче.
Докато Рейдж се качваше и затваряше вратата от своята страна, по лицето на Мери бавно се разля усмивка и тя се обърна напред, така че да не бъде чак толкова забележимо.
Не можа обаче да се сдържи да не протегне ръка и да стисне рамото на мъжа си.
А после тримата потеглиха.
31.
В девическото училище „Браунсуик” Вишъс беше адски неспокоен, докато се вмъкваше в поредната изоставена класна стая. Вдигнал пистолет, с пръст върху спусъка и долепил гръб до стената с ронеща се мазилка, той плъзна поглед по преобърнатите чинове и столове… голямото бюро до дъската… парчетата от тавана, паднали в ъгъла.
— Проклятие.
В следващата стая откри същото: студен въздух, стар мухъл, изпотрошени мебели, флуоресцентни лампи, увиснали от тавана като счупени зъби… и абсолютно никакви лесърски урни.
Убийците бяха обитавали някои от стаите, обикновено онези в спалните помещения, където имаше легла с матраци и здрави прозорци… но след като не откриха никакви урни в която и да е от тези сгради, двамата с Тор се бяха заловили да претърсят останалите постройки.
Тъй като след церемонията по въвеждането в Обществото на лесърите, убийците държаха урните си при себе си, единственото възможно обяснение бе, че Омега бе взел сърцата им със себе си, след като преди две нощи се беше развихрил като някоя домашна помощница на бойното поле отвън.
Шибаняк.
Вишъс наклони глава и каза в комуникационното си устройство:
— Тук няма нищо. Ти откри ли нещо?
— Не — разнесе се гласът на Тор в слушалката в ухото му. — Омега трябва да ги е взел със себе си.
— Аха. Мамка му.
Парчетиите, с които беше осеян дървеният под, скърцаха и пращяха под тежките му ботуши, ала не се налагаше да е безшумен. И докато образът на Омега, издокаран в униформата на френска камериерка с мрежести чорапи накара вампирските зъби на Ви да се издължат, той…
Замръзна на мястото си.
Извърна глава надясно.
Погледна през тройния прозорец, който все още имаше две от стъклата си, към асфалтовата алея отвън.
Светлина на фарове нахлу в класната стая, огрявайки гниещия скелет на някогашното средище на знание, преди да се плъзне по облеченото му в кожени дрехи тяло.
Миг по-късно фаровете угаснаха, а той се дематериализира до стъклото.
Една кола се бе появила и бе паркирала отвън, и на светлината от таблото й той видя тъмнокос мъж и червенокоса жена…
Интересно, помисли си, когато я усети.
— Имаме си компания — каза в устройството.
— А това е специалната ми стая.
Нааша спря пред масивна дъбова врата, с греди дебели като дънери и панти с размерите на ръката на едър мъж, и ако се съдеше по държанието й, човек би могъл да се закълне, че се кани да демонстрира за първи път невероятна нова придобивка, може би картина с маслени бои или пък мраморна статуя, ретро кола или сервиз от чисто сребро.
Не беше нищо такова.
Вратата се отвори със скърцане (което, предположи Асейл, бе запазено нарочно, вместо просто да бъде смазано с малко грес), пред очите му се разкри кървавочервена стая, осветена от факли, които пращяха в каменни поставки по стените, преливаща от кадифе и сатен. Нямаше мебели, освен легла върху издигнати подиуми, без възглавници и одеяла, само матраци, покрити с чаршафи.